Котел ме посреща доста оживен, поне в сравнение с празните улици в Медвен. След упътване от местните вече навлизам в Архитектурния резерват. Тук са разположени, оцелелите от големия котленски пожар през 1894г., възрожденски къщи. Спирам пред двуетажната дървена сграда на Галатанското училище, в която сега се помещава експозицията „Старокотленски килими и тъкани“. С нескрита радост ме приветства уредникът на музея, който бърза да обясни, че днес във всички котленски музеи е „ден на отворени врати”. Е,поне тук извадих късмет.
Влизам в просторно помещение на първия етаж. Подът и стените са окичени с автентични котленски килими, чиито цветове са завидно запазени въпреки 150-годишната им история. В някои от тях дори е втъкана точната дата на създаването им. Заглеждам се в редуващите се геометрични форми, така характерни за този край. „Фучилата” (хвърчила), „Огърлиците”, „Динените кори”, „Къдрявите звезди”, „Таблите” са сред най-популярните шарки, които са се утвърдили като класически образци през вековете. Уредникът ми разказва, че уникалността на килимите се крие в това,че са с две напълно идентични лица. Осланям се на поговорката „Око да види, ръка да пипне” и бързо надничам от задната страна, която наистина по нищо не се различава от предната. Вече съм склонна на повярвам на думите на местните, че едното лице е за първите 100 години, а другото – за после.
Качвам се на втория етаж, светлината е оскъдна. По стените висят реплики на известни картини, свързани с българската история или поне така ми се струва на пръв поглед. Приближавам се и вместо рисунък на четка, виждам хиляди, може би дори милиони малки нишки. Мисля си,че това са гоблени, но ми изглеждат много по-фини. Оставам наистина изненадана, когато уредникът ми обяснява, че всяка картина е тъкана на стан. Признавам си, дори не съм предполагала, че е възможно да се постигне такава прецизност. Виртуозите на тези истински произведения на изкуството са котленските тъкачки Стоянка Милева и Петранка Чехларова. Мисля,че тези две жени в пълна степен осмислят израза „златни ръце”.
Навън въздухът вече трепти от горещина, чувствам се като в котЕл. Намирам спасение в кичестите сенки, шумящите води и осезаемо по-свежия въздух в парка „Изворите”, недалеч от Архитектурния резерват. Истинска прохлада за душата. Тъй като бях наблизо, разгледах и Природонаучния музей, който е един от най-големите в страната. Честно казано това не е моето място. Не че съм следващата Брижит Бардо, но разглеждането на препарирани животни не ми е любимо занимание. Но ако не сте като мен, със сигурност ще ви бъде интересно.
Тъй като времето доста напредва, трябва да изберем само още едно от многобройните местенца, което да разгледаме преди да тръгнем. Спирам се на експозицията „Котленски възрожденци”, която се помещава в сградата на Пантеона на Георги Стойков Раковски в центъра на Котел. Там ме посреща младо, усмихнато момите, което ни оставя да разглеждаме на спокойствие, тъй като сме единствени посетители.
Спускам се по мраморните стълби към първото ниво на музея, посветено на будителите и по-специално на Софроний Врачански. Разхождам се между първите печатни книги, някои от вещите на книжовника и стигам до първия препис на „История славянобългарска”. Тук е пресъздадена и атмосферата във взаимните училища с пясъчните чинове и катедра със затвор за наказания. На стената висят табели с надпис: „Лъжец”, „Крадец”, „Смутител”, „Неприлежен”, които някога са се окачвали на провинилите се ученици. Добрите също са получавали такива табелки, само че с похвали. Не знам дали е било правилно или грешно, но е факт, че през този период българската просвета процъфтявала.
Във втората зала проследявам развитието на българската възрожденска книжнина. Сред първия брой на първото българско списание „Любословие” и издание на „Рибния буквар”, под една от стъклените витрини виждам балсамираното сърце на д-р Петър Берон.
Вървейки към следващото ниво, стъпките ми глухо отекват в пространството. Предпоследната зала е посветена на бунтовниците, най-виден сред тях е капитан Георги Мамарчев – един от организаторите на въстанието в Котленско през 1829 г. и ръководител на Велчовата завера. Също така е вуйчо на Раковски. Сред най-ценните експонати е печатът на капитана.
Последната зала, кръстена „Революционери”, проследява живота на Георги Раковски. Тук са ковчежето, в което са пренесени костите му, личният му дневник и оръжие. На излизане виждам малки стъпала в края на коридора. През отворената врата влиза светлина. Изкачвам се и за миг се сепвам от внушителните размери на купола, под който се намирам. В центъра на пантеона, в най-ниската му част виждам гроба на най-видния котленец – Георги Стойков Раковски.
Мраморният саркофаг е покрит от бронзово знаме със заветните думи „Свобода или смърт”, а върху него е положено копие на сабята му. Чак когато слизам долу, виждам ниша, в която е поставена внушителна бронзова статуя – Дева Мария, държаща своя син Исус Христос. Композицията образува кръст, затова скулптурата носи името „Възкресение” и по недвусмислен начин внушава безсмъртието на Раковски и неговото дело. Стоя смирено пред гроба за няколко минути и още веднъж прочитам изписаните над него думи – „Любовта към отечеството превъзхожда всички световни добрини”. Гласът ми отеква тихо, след което се стопява, но ехото още звучи вътре в мен.
Пътеписаници 