Градът на виното и златния прах

Влизам в Мелник. Градчето е изпаднало в есенна меланхолия. Само след няколко крачки върховете на обувките ми се покриват с фин златен прах. По това най-лесно можете да познаете, че сте в царството на пясъчните пирамиди. Разхождам се по главната улица. Хора няма, но пък вино – колкото ти душа иска. Стъклени бутилки с бели етикети са строени като войници по дървени стелажи. Почти пред всяка къща пък се пъчат пластмасови бутилки с рубиненочервена течност. Както се казва, можете да си я купите директно от производителя.

Минавам покрай коритото на празната река. Сега в него се гонят само ветровете. Всяка къща, която не се разпада, е превърната в механа или хотел. Повечето са все с чорбаджийски размери. В миналото жителите на Мелник се занимавали най-вече с вино и тютюнопроизводство, като изнасяли за цяла Европа. Богатата гръцка фамилия Кордопулос е била най-видна от всички. Тя издига най-голямата възрожденска къща на Балканите, към която съм се насочила.

Изкачвам се по тесни калдъръмени улички. Вият се, крият се и пак се показват. А погледна ли нагоре, покривите на къщите са толкова близко, че почти скриват небето. Все пак оставят един процеп синьо, който сякаш ме наблюдава. Между белите стени и каменните дувари усещам уют, както когато бях малка и мама и тате ме държаха за ръце. Аз обаче не стоях мирна и все исках да ме вдигат, така че краката ми да не усещат земята.

Някъде отгоре чувам силно тракане, което започва да кънти в тясната улица. Сякаш от нищото се появява мъж на средна възраст, с вече побелели коси. „Не бойте се, поправят ми покрива”, казва той. Заговаряме се. Обяснява ни, че слабото място на старите къщи е покривът. Протече ли, всичко пропада.

От дума на дума, мъжът ни разказа за църквата на чудесата „Свети Антоний”. Тя е една от двете в света, която носи името на този светец. Но е единствената, която лекува душевноболни. Било достатъчно болният да преспи в храма само една нощ, за да се излекува. Мъжът споделя, че веригите, с които оковавали по-буйните, още висят до входа. Освен това целият иконостас избледнява през годините, но само образът на Свети Антоний е все така ясен и неподвластен на времето.

И тъкмо когато фитилът на любопитството ни е запален, мъжът ни попарва с новината, че клисарят го няма и няма кой да ни отвори. Ех, какъв късмет само! Разделяме се с благодарност за разказните истории. Получаваме и указания за пътеката, която да хванем. Те се оказват доста полезни, тъй като тя почти се губи сред храсти и бурени. Отвън църквата изглежда доста окаяна, сякаш забравена от Бога и най-вече от хората. Толкова е тъжа и самотна. Ако не знаех, никога не бих предположила какви тайни крие тя.

Докато си повтарям наум думите на стария мелничанин, стигам Кордопуловата къща. Тя сияе като бисер сред пясъчните кули. Минавам през широко отворените тежки порти. С нас влизат и няколко души на нашата възраст. Уредникът ни оставя да разгледаме спокойно. Влизам първо в дневната, която е с големината на тристаен апартамент. Светлината нахлува през двата реда прозорци. Кадифените лъчи се плъзгат към дърворезбата на тавана, която е във формата на слънце. Построена през 18 век, къщата съчетава християнските и мюсюлманските традиции в целия интериор. Коминът на камината в една от спалните е с формата на минаре, но вместо с полумесец, завършва с кръст. Първите дванадесет прозореца в дневната са типични за българската възрожденска архитектура, а вторите за ориенталската. Четириетажната къщата има още: сауна, вътрешни стълбища, мансарди, тайници, зимна и лятна градина, от която някога се е виждал частният храм на семейството „Света Варвара”. Днес от него са останали само руини.

За мен най-интересни са подземните изби, които са като истински лабиринт. В тях се е произвеждало и съхранявало прочутото мелнишко вино. А традицията всеки гост на къщата да бъде посрещнат с чаша от напитката на боговете, е още жива.

Разходката ни из притихналия Мелник приключва доста „прозаично”. Продължаваме да дегустираме в Музея на виното. Няма как да го подминете, тъй като пред него са наредени няколко големи бъчви и едно черешово топче, уж от Априлското въстание. Там ще разберете някои от тънкостите в производството на блажената течност.

За да можем да се върнем обратно, ни е нужда силна храна, затова се настаняваме в „Хубавата кръчма”. На входа ни посрещат табели с надпис: „Елате при нас, събираме за Мерцедес” и „Виното не иска снимки, иска купуване”. А вътре ни приветстват две колоритни македонски старчета. Правят всичко с мерак. Не познават етикета, но пък тачат гостоприемството. Тук супите са „мехлем“, бобът е „масло“, шкембе чорбата е „кеф“, а скарата е „разкош“. Докато се облизвате над чиниите, закачливо ще ви питат „Как е?Как е?”. Обезателно ще ви предложат „любовно вино” – гордостта на гостилничаря. На изпроводяк ще ви почерпят с пиперлив майтап и чистосърдечна усмивка.