Градът на виното и златния прах


Влизам в Мелник. Градчето е изпаднало в есенна меланхолия. Само след няколко крачки върховете на обувките ми се покриват с фин златен прах. По това най-лесно можете да познаете, че сте в царството на пясъчните пирамиди. Разхождам се по главната улица. Хора няма, но пък вино – колкото ти душа иска. Стъклени бутилки с бели етикети са строени като войници по дървени стелажи. Почти пред всяка къща пък се пъчат пластмасови бутилки с рубиненочервена течност. Както се казва, можете да си я купите директно от производителя.
1

Минавам покрай коритото на празната река. Сега в него се гонят само ветровете. Всяка къща, която не се разпада, е превърната в механа или хотел. Повечето са все с чорбаджийски размери. В миналото жителите на Мелник се занимавали най-вече с вино и тютюнопроизводство, като изнасяли за цяла Европа. Богатата гръцка фамилия Кордопулос е била най-видна от всички. Тя издига най-голямата възрожденска къща на Балканите, към която съм се насочила.
2

Изкачвам се по тесни калдъръмени улички. Вият се, крият се и пак се показват. А погледна ли нагоре, покривите на къщите са толкова близко, че почти скриват небето. Все пак оставят един процеп синьо, който сякаш ме наблюдава. Между белите стени и каменните дувари усещам уют, както когато бях малка и мама и тате ме държаха за ръце. Аз обаче не стоях мирна и все исках да ме вдигат, така че краката ми да не усещат земята.
4

Някъде отгоре чувам силно тракане, което започва да кънти в тясната улица. Сякаш от нищото се появява мъж на средна възраст, с вече побелели коси. „Не бойте се, поправят ми покрива”, казва той. Заговаряме се. Обяснява ни, че слабото място на старите къщи е покривът. Протече ли, всичко пропада.
BeFunky_null_5.jpg

От дума на дума, мъжът ни разказа за църквата на чудесата „Свети Антоний”. Тя е една от двете в света, която носи името на този светец. Но е единствената, която лекува душевноболни. Било достатъчно болният да преспи в храма само една нощ, за да се излекува. Мъжът споделя, че веригите, с които оковавали по-буйните, още висят до входа. Освен това целият иконостас избледнява през годините, но само образът на Свети Антоний е все така ясен и неподвластен на времето.

И тъкмо когато фитилът на любопитството ни е запален, мъжът ни попарва с новината, че клисарят го няма и няма кой да ни отвори. Ех, какъв късмет само! Разделяме се с благодарност за разказните истории. Получаваме и указания за пътеката, която да хванем. Те се оказват доста полезни, тъй като тя почти се губи сред храсти и бурени. Отвън църквата изглежда доста окаяна, сякаш забравена от Бога и най-вече от хората. Толкова е тъжа и самотна. Ако не знаех, никога не бих предположила какви тайни крие тя.
6

Докато си повтарям наум думите на стария мелничанин, стигам Кордопуловата къща. Тя сияе като бисер сред пясъчните кули. Минавам през широко отворените тежки порти. С нас влизат и няколко души на нашата възраст. Уредникът ни оставя да разгледаме спокойно. Влизам първо в дневната, която е с големината на тристаен апартамент. Светлината нахлува през двата реда прозорци. Кадифените лъчи се плъзгат към дърворезбата на тавана, която е във формата на слънце. Построена през 18 век, къщата съчетава християнските и мюсюлманските традиции в целия интериор. Коминът на камината в една от спалните е с формата на минаре, но вместо с полумесец, завършва с кръст. Първите дванадесет прозореца в дневната са типични за българската възрожденска архитектура, а вторите за ориенталската. Четириетажната къщата има още: сауна, вътрешни стълбища, мансарди, тайници, зимна и лятна градина, от която някога се е виждал частният храм на семейството „Света Варвара”. Днес от него са останали само руини.
5

За мен най-интересни са подземните изби, които са като истински лабиринт. В тях се е произвеждало и съхранявало прочутото мелнишко вино. А традицията всеки гост на къщата да бъде посрещнат с чаша от напитката на боговете, е още жива.

Разходката ни из притихналия Мелник приключва доста „прозаично”. Продължаваме да дегустираме в Музея на виното. Няма как да го подминете, тъй като пред него са наредени няколко големи бъчви и едно черешово топче, уж от Априлското въстание. Там ще разберете някои от тънкостите в производството на блажената течност.
3
За да можем да се върнем обратно, ни е нужда силна храна, затова се настаняваме в „Хубавата кръчма”. На входа ни посрещат табели с надпис: „Елате при нас, събираме за Мерцедес” и „Виното не иска снимки, иска купуване”. А вътре ни приветстват две колоритни македонски старчета. Правят всичко с мерак. Не познават етикета, но пък тачат гостоприемството. Тук супите са „мехлем“, бобът е „масло“, шкембе чорбата е „кеф“, а скарата е „разкош“. Докато се облизвате над чиниите, закачливо ще ви питат „Как е?Как е?”. Обезателно ще ви предложат „любовно вино” – гордостта на гостилничаря. На изпроводяк ще ви почерпят с пиперлив майтап и чистосърдечна усмивка.

2 thoughts on “Градът на виното и златния прах

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s