Защо трябва да следваме пътя си?


Днес ме попитаха:

– Защо го правиш? Защо не спираш да пътуваш, да пишеш? Има ли смисъл в това?

Светкавично отговарям: „Да! Има смисъл. Това е моят смисъл. Това е моят път!“ След това в съзнанието ми изплува една случка, на пръв поглед малка, но съдържаща смисъла на всичко, което правя.

Дата е 07.12.2017 г. – премиерата на първата ми книга „Мистични разходки из България за не/обикновени пътешественици“ (Peika.bg). Коктейл от радост, вълнение и щипка притеснение се плиска във вените ми и се разлива по цялото ми тяло. Столичният бар „Петък“ е пълен с хора. Представянето вече е минало, за щастие – по-хубаво отколкото си го представях. Чува се приятна музика, весели възгласи, тихи и по-шумни разговори, наздравици. Притеснението в мен вече е поутихнало, след като виждам усмивките на хората – едни до болка познати, други зърнати за пръв път.

В главата ми се раждат послания, които искам да споделя с тези хора – пътешественици, търсещи души, любопитни скитници по мистичните пътеки на света. Ръката ми сама ги изписва върху книгата, която до съвсем скоро живееше само във въображението ми.

Тогава при мен дойде 7-годишната Мира. Баща й я беше довел на премиерата, заедно с по-големия ѝ брат. Не ги познавам, макар усмивките им да ме накараха да се чувствам уютно в компанията им.

DSC_0165

Малкото момиче ми подари една рисунка. На нея пишеше: „Мистични разходки“, бар „Петък“, 07.12.2017 г., за авторката от Мира, 7 години“. Беше я нарисувала с цветни моливи. От листа хартия грееха : слънце, планини и едно голямо сърце. Взех рисунката с изненада, а Мира ме гледаше така, сякаш този скъп подарък е най-естественото нещо, което можеш да поднесеш на някого.

2

Пейзажът наоколо започна да се замъглява, защото очите ми се пълнеха със сълзи. Едно малко момиче, каквото съм била и аз, може би един ден ще тръгне по пътеките, по които съм минала аз. Ще открива и преоткрива своята България и надявам се, винаги ще я пази по детски чиста в сърцето си. Тогава си казах: „Ето защо го правя!“

Бащата се наведе към мен и ми каза: „Това, което правиш, е мисия. Не е лека, но е мисия – твоята“!

1

Разделихме се с топли усмивки. Навярно без да знаят, че точно тази среща осмисли всички усилия, трудности и препятствия, които са били част от пътя ми. Надявам се този текст да стигне и до тях – едно прекрасно българско семейство. И да не се случи, се радвам, че стига до вас, до теб и до теб. Защото всеки има своя път. Той е много повече от образование, работа, задължения, той е вътрешна потребност да правиш нещо, да изразиш себе си. Той е мисия. Твоята мисия! Откриеш ли я, приемеш ли я, последваш ли я, пътят до нея няма да бъде бягане с препятствия, а приключението на живота ти!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s