Мегалит „Правите камъни“ – само за приключенци!

Декември – време за празници, равносметки, откриване и преоткриване. Към едно преоткриване съм се запътила и аз. През пролетта за първи път се докоснах до мегалита „Правите камъни“ край село Розовец, сега съм решила да го навестя отново.

Село Розовец е закътано в подножието на трите най-високи върха на Сърнена Средна гора – Братан, Самодивец и Сливово градище. В покрайнините на селото се издигат величествено „Правите камъни“, известни още и с името “Братята“. По пътя от Казанлък до Розовец няма почти никого. Времето сякаш е заседнало между две паралелни реалности. Сгушило се е в едно безвремие, в което всичко е възможно. Декември е времето, когато пейзажът изглежда най-изчистен – откъм хора, очаквания и цветове.

Неусетно навлизам в с. Розовец, въртя се из лабиринта от малки улички, които трябва да ме изкарат на другия край на селото. Там са хълмовете, които приличат на истинско скално царство. На тях огромни каменни блокове се издигат и образуват причудливи форми. Най-впечатляващи са двата 5-метрови камъка, стърчащи като непоклатими воини. (За да бъда по-точна – северният камък е с височина 5 метра, а южният – 4 метра.)

Къщите на селото остават зад гърба ми. Пристъпвам към потайностите на Сърнена Средна гора. Обувките ми бързо се покриват с прах, а сърцето с вълнение. Няколко бели облака се протягат на небето. Изглеждат пухкави като захарен памук. Край пътеката мълчи изсъхналата трева и навярно си спомня за китната пролет и знойното лято. Сега те са само спомен. Студът се прокрадва, когато слънцето се отдръпне за малко от небосклона. Аз продължавам да вървя по равната пътека, която ту е напоена от течащата наблизо река, ту се пука – я от студ, я от жажда.

Стигам до язовир, стопанисван от местното ловно-рибарско дружество. Над него се издига малък хълм, който сякаш се оглежда във водите му. Те са толкова сини и незабравими – като очите на несподелената любов.

Отдясно всяко възвишение е покрито с огромни, причудливи камъни.

Оглеждам се за „Братята“. Фиксирам ги първо през визьора на фотоапарата, а след това и с поглед. Изглеждат така сякаш се крепят на магия и всеки момент ще се търкулнат надолу по склона. Следвам маркировката – бяло-синьо-бяло. Пейзажът под краката ми вече е различен – сухата пътека е заменена от още по-сухи треви и тук-таме нападали листа.

Изправям се пред портала – два скални къса, които образуват пролука помежду си. Аз я наричам портал. И първия път, когато идвах тук, и сега, отново стигам до него, за да започна изкачването към „Правите камъни“.

Маркировката не води до портала, но не знам защо и двата пъти се озовавам на това място. За мен то е началото на най-интересната част от маршрута. Следват – изкачване, катерене по камъните и много клони пред лицето…

Изведнъж пътеката започва да се спуска надолу и се озовавам пред малка рекичка. Прескачам я и продължавам наляво, но явно не достатъчно наляво, защото в един момент осъзнавам, че съм изпуснала маркировката.

Е, какво пък, „Правите камъни“ са само нагоре, така че избирам да вървя „напряко“. То не е точно вървене, по-скоро е катерене по каменните блокове, борба с драки, отместване на паднали клони и нагазване, незнайно колко дълбоко, в нападали листа. С една дума – приключение. За щастие слънцето щедро се процежда през клоните и стопля гърба ми. Скоро радостта от топлината се превръща в непоносимост към жегата, която се разлива по тялото ми. Тук е моментът да ви посъветвам, ако като мен не следвате маркировките, трябва да сте готови доста да се поизморите, но пък честно казано – струва си!

След последния щурм, далеч зад голите дървета, се извисяват „Правите камъни“. Като два застинали великана те стоят на края на скалата. Между тях се образува тънък процеп, през който спокойно може да мине човек. Изкачвам се до тях и не знам дали студът, който лъха от сенките им или огромните им размери са тези, които ме карат да потръпна.

Още по-впечатляващото е, че тези камъни не са плътно прилепени към основата си, а са балансирани само на няколко опорни точки. Спокойно мога да пъхна ръката си под един от тях, за да разбера, че той наистина се крепи на невероятен баланс, издължал всички катаклизми във времето.

Заобикалям камъните и пред мен се разкрива гледка към магичните хълмове на Средна гора. Някъде в далечината се стели мъгла, но тук е ясно. Мога да различа всеки камък, всяко дръвче, язовирът – долу в ниското. Слънцето милва цялата тази прелест, а сърцето ми се радва.

Решавам да се разходя до отсрещния хълм, за да видя „Правите камъни“ в пълния им блясък. Следва стръмно спускане към дерето и плавно изкачване. Вървя и надничам между сухите клони. Търся най-добрата гледка.

Тук-таме се подава някое дръвче, обагрено в златно, закъсняло да съблече скъпата си премяна. На фона на смълчаната гора се издига каменна площадка, а над нея – „Братята“. Сякаш върховете на камъните раздират небето. То бързо сменя цветовете си – от синьо става сиво, после лилаво и накрая розово. Не знам дали това е някаква игра на слънцето или на въображението ми. Нещо изпуква в гората зад мен. Излизам от странния транс, в който съм изпаднала. Сега виждам, че до „Правите камъни“ има и други, само че паднали.

Започвам бавно да оглеждам камъните, разпръснати по хълмовете. Ами ако всички те са били прави? Как ли е изглеждало това място тогава? Какво е било? Кой го е направил? Специфичната ориентация на мегалита – изток-запад – ми подсказва, че това не е просто природно творение. Къде да търся скрития смисъл? Кои са редовете, за да прочета между тях?

Места като този мегалит винаги ме оставят с безброй въпросителни, които се блъскат в съзнанието ми. Но не тръгвам оттук неспокойна и търсеща, а по-скоро щастлива и благодарна – че отново открих това място, докоснах се до него и го преживях!