Обичам пътешествията до тракийски светилища, мегалити, долмени и всички необикновени скални образувания по нашите земи. Разбира се, най-малко познатите са ми най-интересни. Едно такова място е тракийското светилище „Пиростията“, край с. Турия, община Павел баня. Информацията за него в интернет е доста оскъдна и объркваща. Доста от табелите на снимките вече не съществуват и се полутахме, докато разберем коя отбивка да хванем.
Това, което се припокриваше в повече от описанията на маршрута, е, че след края на селото (ако идвате от Павел баня) трябва да има отбивка вдясно, някакъв мост и някаква табела. Мостове имаше доста. Още докато бяхме в селото, минахме покрай въжен мост, след това покрай друг по-солиден мост и една пресъхнала чешма зад него. Оглеждаме се и за табела „Пиростията“. Е да, ама не! Табела нямаше никаква. Излязохме от селото, повъртяхме се известно време, оглеждахме, питахме един човек, който също не успя да ни упъти, ползвахме жокер „обади се на приятел“, който ни каза: „Няма как да ви обясня къде е, по-добре се върнете.“, но това все още не беше причина да се откажем.
Накрая, когато решихме, че може би не сме от правилната страна на селото, спряхме друг човек, който каза: „Аааа, „Присотията“ ли? Ей тука през реката минете и дръжте десния път“. Алелуя! Значи все пак ще я намерим тази „Пиростия“!
Минахме през плитката рекичка, която се намира извън селото, посока с. Свежен. Възможно е да пресъхва по някое време през годината.
Вляво ще видите ето този мост:
Стигахме до една вила и двор, пълен с фиданки. Малко след него оставихме колата, точно където пътят се разклонява на две – наляво и надясно. Левият път имаше някаква маркировка, която ние решихме, че ще последваме, нищо, че човекът ни каза на държим десния път! Голяма грешка! Хора, не правете като нас! На разклона хванете ДЕСНИЯ път, за да стигнете възможно най-бързо и безболезнено до „Пиростията“. Той е с дължина 1,5 км, на места има табели, а маршрутът е много лек.
Ние обаче решихме, че ще тръгнем по левия път. След като вървяхме около 3-4 км и стигнахме до никъде, а пътят си продължаваше, решихме, че ще цепим през гората. Имахме карта с GPS координатите на светилището и мислехме, че все ще намерим някакъв алтернативен маршрут. Да, намерихме – през склонове, минирани с малки акации. Който не знае, клоните на акацията са покрити с изключително остри шипове, които разбира се, се забиват в теб, защото няма откъде другаде да минеш, освен покрай тях. Няма да ви разказвам за цялата одисея през гората. Само ще заключа, че успяхме да превърнем една лека и приятна разходка от 1,5 км в почти 6 км въртене в гората.
Все пак успяхме да стигнем до „Пиростията“ по възможно най-невъобразимия начин. Е, смяхме се, когато вече насядахме по камъните, но сред акациите не беше толкова забавно.
Информация за самото тракийско светилище също не може да се намери кой знае колко. Наречено е „Пиростията“, защото очевидно на някой му е заприличало на трикрака метална поставка , която някога се е слагала в огнището, а върху нея – съдовете за готвене. В древността подобно нещо се е наричало „трипод“. Това е предмет, свързан със символиката на числото три и с огъня и небето като израз на общуване с боговете. Това обяснение вече е по-близко до предназначението на светилището.
Между трите големи камъка, върху които перфектно е балансиран четвърти, се образува ниша, през която може да премине човек. Ето и моята демонстрация:
Камъните се намират насред гората и ние прекарахме доста време на тях. Едно, защото бяхме уморени от прехода, друго, защото беше много приятно да стоим върху тях. Дори си имахме и компания, ето това гущерче, което чудесно позираше за снимки.
В камъка, който се намира на върха, има издълбана дупка, в която се събира дъждовна вода. Според легендите тя никога не пресъхва и дори била лековита. Който пиел от нея, оздравявал. Не мога да кажа дали това е вярно. Истина е, че вода имаше, макар денят да бе слънчев и горещ, и да не бе валяло скоро.
Постояхме доста време на камъните. Макар скътани в гората, от един от тях се разкриваше прекрасна гледка към облечената в зелено планина. Нямаше други хора и мястото си беше единствено и само за нас.
Когато стана време да се връщаме, решихме, че ще минем по „цивилизования“ път. Той се спуска надолу от светилището. Стига до разклон, на който видяхме ето тази табела.
Помислих си, че щеше да е хубаво да я видим на идване, а не на връщане. Здраве да е! Все пак си беше приключение.
Стори ми се, че се върнахме при колата за един миг. Като си помисля от къде минахме… Пишейки това се смея на себе си и си обещавам, че пак ще дойда на „Пиростията“, но следващият път по десния път!
Пътеписаници 