Чит кая над с. Лисиците – скалните пазители на края на света

Каменни пазители, скални ниши и гледки като от края на света – това е Чия кая – скално-култовият комплекс над село Лисиците. До него се стига по най-дългия въжен мост в България над яз. Студен кладенец, за който вече ви разказах.

Преминаваме по поклащащия се мост, а водата синее под нозете ни. Село Лисиците е потънало в зеленина. Ухае на свежи билки. По бреговете на язовира пасат животни, а нейде от вътрешността на селото долитат птичи песни.

Пръв посрещащ в селото е това магаре, което умело позира за снимка. Поглежда ни с любопитни очи и продължи да си пасе свежата трева.

Тук тишината се чува – тя е повеят на вятъра, промъкнал се между клоните на дърветата, тя е песента на щурците и крясъкът на кръжащите птици.

Стигаме до стар дънер и самотно стърчащо дърво. Ако продължим направо, ще минем покрай тихите къщи и останките от някогашния смесен магазин. Днес 15-ината жители на селото ходят пеша до съседното село – Широко поле, за да си купят най-необходимите неща – олио, брашно, сол. Тук социалната изолация съществува далеч преди да се наложи такава за целия свят…

Решаваме, че няма да минаваме през селото, а ще търсим друг маршрут за скално-култовия комплекс Чит кая. При първото ни идване в Лисиците, прекосихме цялото село и излязохме в подножието на скалните ниши. После хванахме едни кози пътеки. Макар и трудно, успяхме да стигнем до върха. Сега търсим нов маршрут. Местните казват, че посоката за светилището е само нагоре и всички пътеки водят до него. Ние избираме да започнем изкачването по ето тази малка пътека.

Изкачваме се бавно, а небето потъва в сиви тонове. Слънцето се крие някъде зад облаците. Въздухът е свеж, дори хладен, но стръмното изкачване ни сгрява и започва да разкрива прекрасни гледки.

Виждам част от яз. Студен кладенец и платото Моняк. На него се издига крепост със същото име. Надявам се да я посетя при следващото ми пътешествие в района!

След около 30 минути катерене по скалите, стигаме билото. Облаците стават по-гъсти, но засега се въздържат от дъжд. Дават ни още малко време. Ухае на свежи цветя. Спокойствието е всепоглъщащо, сякаш знаеш, че няма от какво да се притесняваш, за какво да се тревожиш, защото си в ръцете на майката природа.

Стъмни склонове се спускат от двете ни страни. Времето сякаш забавя ритъма си. Вятърът се усилва, но след изкачването ми се струва като милувка, която премахва умората. В далечината виждам три скални пирамиди, които се открояват от целия пейзаж.

Прехвърляме хълма пред нас, спускаме се между храсти и дървете, между които изглежда никой не е минавал скоро. Тук се диша леко, дълбоко и постепенно забравяш за всичко, което е занимавало ума ти, преди да се качиш тук. И точно когато вече не мисля за крайната цел, а просто се наслаждавам на самото движение, пред мен изниква цяла редица от каменни пазители. Аз съм в подножието на Чит кая!

Вижте ги по-отблизо. На какво ви приличат?

ВИДЕО ОТ ЧИТ КАЯ

Въображението ми рисува форми на орел, змия, риба, лъв и какви ли не животни. Извисяващи се като наблюдатели, те посрещат и сякаш преценяват всеки дошъл тук. Винаги пристъпвам на такива места с почит. Привличат ме с магнетизма си, с една необяснима сила. Срещнем ли се лице в лице, у мен се разлива спокойствие, блаженство, благодарност. Тук съм цяла и нищо не ми липсва. Мога да стоя и да съзерцавам дълго. Картините, които се разкриват, само привидно са статични. Ако се загледате, ще видите, че всичко се движи и променя. Да, става бавно, но е неотменно.

Тук, сред скалите, е уютно. Изсипва се кракът дъжд, а след него изгрява слънце. Като пречистване. След всеки дъжд е време за ново начало.

Продължавам разходката из скалите и ми се откриват все по-причудливи форми. Ето ги и скалните ниши, разпространени на толкова места, най-вече в Източни Родопи. Още не са намерени категорични доказателства как са били създадени на тези недостъпни места и най-вече с каква цел.

Любопитно: Името Чит кая означава „зиданата скала“ – „чит“ е зид, дувар, а „кая“ – скала. Тук е имало крепостна стена, която е опасвала площ от 1200 кв. метра.

Една от най-красивите гледки, които истински са ме развълнували по време на моите пътешествия, е сливането на реките Върбица и Арда при яз. Студен кладенец. Има нещо толкова магично в сливането на водата точно на това място.

В далечината се виждат ята, които рисуват невидими форми във въздуха. Водите са гладки като огледало. Поемайки въздух и затаявайки дъх сякаш времето спира… издишвам и то отново се връща към обичайния си ритъм.

На отсрещния бряг е пълно с рибари и хора, решили да прекарат почивния си ден край язовира, но тук няма никого…

Някога на платото, на което съм сега, се е издигала крепост от редени камъни, без спойка по между им. Сега разбирам защо строителите ѝ са избрали това място. Макар платото да е високо не повече от 400 метра, от него се открива гледка в дълбочина. Днес, освен яз. Студен кладенец, се вижда Кърджали и планинските извивки зад него.

Откриваме още ниши. Общият им брой е около 50 – с трапецовидни и овални форми. От всеки ъгъл изгледат по различен начин. Скалите сякаш оживяват.

Мястото все още не е добре проучено и съответно не толкова посещавано. Когато към това добавим и трудностите при достигането му, имаме налице всички причини Чит кая да бъде едно от любимите ми места! С ръка на сърцето мога да кажа, че това място е само за ценители, които ще се отнесат с нужното уважение! 🙂