Къси разкази: Дим

Туй нещо се случи на Задушница. Черни облаци затулваха небето, а още по-черно бе в душите на опечалените. Наредени като попска броеница, пъплиха по баира, а отвъд него бе гробището. Най-отпред бе ковчегът с мъртвеца, а най-отзад синът му – Стефан. Тихите ридания се разтапяха в лепкавия и влажен въздух. Кален бе баирът, кално бе и в душата на Стефан. Майка му почина млада от незнайна болест. Баща му го отгледа сам. Беше дърводелец, тачен човек в селото. На всеки вършеше работа, никого не връщаше, а на бедните некой път и без пари сторваше по някоя стълба, ама най-чевръст беше с ковчезите. Извайваше последния пристан на смъртните с любов и грижа. Откриваше красота и благородство в този занаят. Мечтаеше някой ден и него да го изпратят в ковчег, погален от собствените му корави ръце…

Затуй тайно започна да подготвя последното си земно ложе. Мереше, режеше, ковеше, шкуреше всяка дъска. Когато приключи, погледна ковчега. Изглеждаше по-различен от другите. Извивките му бяха някак по-плавни. Бе избрал дъски без нито един чеп. Накрая лакира дървесината и тя заблестя като слънце. Без съмнение това беше най-изкусното творение на майстора. Като видя какво е свършил, сърцето му се смири и смъртта вече не му се струваше толкова страшна…

Един ден обаче синът му Стефан, който обичаше да надига чашката, и баща му често го гълчеше за туй, пак беше строшил парите си в кръчмата. Знаеше, че вкъщи ще го чака онзи укоряващ поглед, за туй реши да не се прибира, докато старият не заспи. Вместо туй се скри в дърводелската му работилница, в двора на къщата. Печката отдавна бе изтляла… Намръщи се Стефан. Седна пред нея и зачака светлинката вкъщи да угасне.

Мина бая време. Студът се прокрадваше. Ледени тръпки се катереха по гърба му, а светлината в одаята на баща му все тъй мъждукаше. „Чака ме, за да ме гълчи“, мислеше си Стефан. Спомни си последния път, когато старият го нарече „нехранимайко“. Каза му да не го е видял повече в кръчмата и да си държи кесията вързана.

Гневът се надигна в младите гърди. Гърлото му пресъхна. Не понасяше Стефан тежкия камък на вина, който трябваше да носи. Откакто майка му се спомина, той остана на ръцете на баща си. Беше малък, но още помнеше как му трепереше милата му майчица и всичко за него сторваше. Понеже бе само дете, две женски и едно мъжко се споминаха преди да се роди, майка му все го държеше до полата си. Баща му – суров мъж, не искаше синът му да бъде галеник. Обичаше го по свое му, но рядко показваше любовта си. Най-много да го потупа по рамото и да продължи с обичайните си работи.

Копнееше Стефан за майчина любов и топлина. Нещо го стегна в гърдите. Сълзи напираха в очите му. Преглъщаше ги, а те засядаха като горчива буца в гърлото. Развилня се като хала Стефан в работилницата. С един замах събаряше и чупеше де що види, докато погледът му не попадна върху един нов ковчег. Не беше виждал такъв в работилницата досега. Този беше някак по-различен. Помисли, че ще да е за някой споминал се чорбаджия. Още повече се разлюти Стефан. Взе една секира и заблъска с всичка сила по ковчега. Удряше, докато дланите му пламнат, ръцете омалеят, а дъските се превърнат в трески. Спря за миг и погледът му почна да шари. Пулсът му туптеше в слепоочията. Събра счупените дъски и ги хвърли в печката. Драсна клечката и лумна бесен огън. Езиците му затрептяха, все едно се смееха. Дървесината запука страшно. Огънят погълна всичко и го превърна в пепел и дим…

Дим. Това бе последното, което видя бащата на Стефан, преди да склопи очи завинаги.

Погребението бе точно на Задушница. Синът нямаше пари да го уреди, затуй хората от селото се погрижиха кой както може. Извикаха попа, направиха опело в къщата, жените приготвиха малко жито и тръгнаха към гробището.

Ковчегът, от криво сковани дъски, скърцаше протяжно всеки път, щом краката на носачите засядаха в лепкавата кал. Най-отзад на върволицата от опечалени вървеше Стефан. Бе свел глава и се взираше в дланите си, целите в трески. Трески, които се забиваха в сърцето му…