Няколко дни след горещниците тръгваме към Странджа планина. Чувствам се много свързана с тази земя, макар едва за втори път да пристъпвам в нея. Пътешествието под сенките на странджанските гори започва от родния ми град Айтос. Потегляме в посока Малко Търново. Малко преди Бургас пътят се превръща в шарена върволица от автомобили, които пъплят като гъсеница по нагретия вече асфалт. Едва успяваме да се отскубнем от задъхания град и от въртележката от коли, пътуващи към морето. Ние обаче пътуваме към Малко Търново и веднага след като хващаме отбивката си отдъхваме. Пътят е по-малък, но пък покрит с щедри сенки. От време на време се разминаваме с други скитници.
Веднага се усеща, че навлизаме в Странджа. Колкото и клиширано да звучи, въздухът е друг. Пейзажът е омаен. Дърветата, които минават покрай прозореца, поклащат клони, като че поздравяват. Виждаме отбивката за село Младежко и хоп! попадаме в нов свят.
Пътят се гъне като змийче на припек. Гората е по-дива и по-гъста. Сред зеленото се мяркат разноцветни палатки и българският трибагреник. Колкото повече наближаваме селото, толкова повече стават палатките. Реката шуми и донася хлад. Виждам хора, облечени с якета, насядали на сгъваеми столове край лагера си. Пият кафе и посрещат новия ден.
Стигаме на мегдана в село Младежко. Дотук сме изминали около 80 км, от Бургас са около 50 км. Пред нас има два пътя, по кой да поемем?
– Добър ден! – поздравяваме ние двамата младока, спрели на мегдана.
– Добър, добър! – отговарят те.
– За изворите на река Младежка накъде да продължим? – питаме ние.
– Ей тука, наляво. Следвай пътя. Като свърши, остави колата и после пеша.
– Благодарим! Всичко добро!
– Айде, живи и здрави!
Продължаваме наляво, минаваме покрай няколко къщи, нагиздени в типичния селски стил. Някъде се чуват косачки, надничат цветя, суетят се хора. Живот има! Стигаме до края на пътя и нещо като паркинг. Има капанче, но ние не сме нито гладни, нито жадни. Освен това си носим домашна баница, айрян и варена царевица, така че едва ли има с какво да ни изкуши това капанче.
Стъпваме на моста и поемаме към изворите на река Младежка. Прекосяваме реката, в която се виждат малки рибки, и щом слезем от моста, продължаваме надясно.
Първа спирка – чешмата с трите чучура! Не че си нямаме вода, обаче някъде бях чела, или някой ми беше казал, че изворна вода не се подминава. Пийни си, измий се и продължи. Та така и ние.
Продължаваме с бодра крачка. Сламените ни шапки спират слънцето, но не напълно. Добре, че бързо се шмугваме в следващата сянка. Щом подминаваме информационната табела на маршрута, се скриваме в странджанските гори и се движим все покрай реката.
Тя е щедра – дарява ни с прохлада и прекрасности. Водни кончета, птичи песни, риби, плуващи между камъните – всичко си има тази Младежка река. Даже и младежи, дето ѝ търсят изворите.
Пътеката е много лека и сама ни води. Табели има достатъчно често, за да не тръгнем в грешната посока.
Движим се по дървени мостчета, които са се опънали над реката. От време на време поспираме, за да погледаме кипящия в нея живот! Водата лекува и пречиства, отмива мислите, вливат се в нея и потичат накъде надалеч.
След 20-ина минути стигаме до самите извори. Да си призная, в началото не разбрах, че точно от това място извира реката. Докато сте на дървените мостчета, огледайте се за голям камък. Под него води началото си река Младежка!
Продължаваме малко след мостчетата, където се намират две пещери. Те са дом на колония прилепи, които нямаме желание да безпокоим. Изкачваме се до входа на пещерите, но честно казано, не е кой знае колко интересно. Решаваме да приключим разходката тук и да се върнем по обратния път.
Екопътеката продължава, цялата ѝ дължина е 15 км, минава през крепостта „Калето“ и още интересни места. Ние обаче искаме да си оставим време и за водопад Докузак. За него ще ви разказвам в следващия пътепис! До скоро!
Пътеписаници 