Очите ми изпиват пътя и той се стеснява до тънка нишка в задното огледало на колата. С периферното зрение улавям всички нюанси на жълтото и оранжевото, които се сменят като в калейдоскоп. Ухае на натежала есен. Свалям прозореца, за да вдишам аромата ѝ. Пътят се катери по планината, без да се задъхва особено. Виждам табела „Мъглиж“. Градът се намира на 25 км северно от Стара Загора, изникнал сред Казанлъшката котловина, в полите на Стара планина. Запомнила съм го с тесните улици. Една от тях води до Мъглижкия манастир „Свети Николай“, пазен от огромни борове, и Винишки камък, за който ви разказах миналата година по това време.
От Мъглиж продължава път, облечен в есен. Той води до село Селце, но преди да стигне до там, диша с последните мигове на есента. Пейзажът е толкова жив, сякаш тупти около мен. Ритъмът се слива с този на сърцето и всяко вдишване насища картината с още и още цветове.
– Това е най-красивата есен! – казвам аз.
– Как така? – пита той.
– Това е най-красивата есен, която някога съм виждала! – казвам аз.
– Просто сега виждаш неща, които преди не си забелязвала. – казва той. И е прав. Съвършено прав.
Мисля си, че съм в някакъв свой Ренесанс, в който всичко уж е същото, но съвършено различно – по-наситено, по-живо, по-плътно и по-истинско. Сякаш съм изчистила прозорците на душата ми и сега виждам нови нюанси, цветове, емоции. Животът тече по различен начин във вените ми, защото се докоснах до чувството на истинска благодарност. Пътят до благодарността е любовта. Мисля, че тя е пътят за всичко светло в този живот.
Планината. Ах, тази планина, облечена в есенна премяна. Прилича на красива жена, която знае стойността си, познава сенките в себе си, но ги е приела, обикнала и сега излъчва само осъзнатост, че е прекрасна точно такава, каквато е.
Потъваме в прегръдката ѝ, хванати за ръка, вдишваме я. Ухае на мечти, които съвсем скоро ще узреят като слънчев плод. Мечти, които са по-големи от делника, които се случват в най-точния момент, когато са събрали достатъчно светлина.
Пътят се вие мелодично. Приглася му песента на водата. Малко преди да стигнем село Селце, сме привлечени от изпълнението на водопад „Стълбата“. Спуска се от дълбините на гората и се излива съвсем близо до пътя. Водата е издълбала същински стъпала в скалата и е намерила път, по който да продължи напред.
Разстоянието от Мъглиж до Селце е не повече от 16 км, но пътят е наситен с толкова магнетични и пъстри гледки, че спираме често, само за да се насладим на есента. Изкачваме се по скалите край пътя, за да надзърнем към останалия в ниското Мъглиж и да съберем слънчеви гледки.
Селце – името на селото виси върху огромна дървена табела, прихваната с четири синджира от четирите ѝ страни. Слънцето се показва щедро и обагря планината в най-различни цветове. Не се мяркат хора, нито се чуват. Селото ни посрещна със спретнатите си къщи. Макар да е далеч от града и от обхвата на мобилни оператори, си личи, че тук често идват хора. Грижат се за дуварите, градините и къщите си.
Покрай пътя се редят стари постройки с нова премяна и чисто нови къщи, запазили духа на старите майстори. А зад покривите им се издига планината с есенното си обаяние.
Смесеният магазин не работи, което ме навежда на мисълта, че тук няма постоянни жители, а по-скоро хора, изградили своя малък оазис на спокойствие, далеч от града.
Виждаме табела за Етно комплекс „Канарата“ и тръгваме след нея. Спираме, за да си откъснем по една сладка ябълка, а след това нозете ни продължават да разрошват нападалите есенни листа. Времето е с нас. Последните мигове на есента са златно слънце и магия, която се настанява удобно в сърцата ни, за да ни топли през зимата.
Подминаваме последните къщи на Селце. Движим се срещу течението на Селченска река. Точно там, покрай реката, е комплекс „Канарата“. Вратите му обаче са затворени и заключени с катинар. Единственото присъствие тук е огромно куче, което веднага надига лай, щом ни надушва. За щастие е от другата страна на оградата. Не успяхме да разгледаме комплекса, но след това разбрах, че има: 3 къщи за гости, летен басейн, бистро, рибарник и барбекю край реката. Сигурно ще е приятно през лятото.
Връщаме се по обратния път и събираме слънце. Толкова е тихо и спокойно, че не ми се слиза в градската джунгла. Тук се чувствам извън времето. Чувам по-ясно ударите на сърцето си, хващам мислите си и дишам с лекота. Есен е. Двама сме. Това ми е достатъчно, за да облека този миг в обич.
Пътеписаници 