Урдини езера през Зелени рид

Представям ви Костадин Николов и неговия пътепис за Урдини езера.

Когато за първи път преди 4 години ходих до Урдините езера в Рила, две неща ми направиха най-силно впечатление – колко е красив целият циркус на Урдина река и колко дълъг е пътят до там. Та миналото лято като добър приятел реших да поканя един съученик на преход до Урдини езера, за да го помни и той цял живот. Само че този път вместо да се движим по долината на Урдина река, щяхме да минем по хребета Зелени рид. Ей така за по-красиво, по-интересно и в крайна сметка по-трудно. 

И така след като му обясних по телефона, че ни очаква дълъг и тежък маршрут, по който не сме минавали, той веднага се нави. Ето такива хора обичам! Натоварихме се рано сутринта в колата аз, Даниел и Рокси – моята русокоса кучешка другарка, която не пропуска и не отказва рилските разходки. 

Кой маршрут избрахме?

От Говедарци поехме с колата по пътя за ЦПШ “Мальовица”, но целта ни беше да стигнем до отбивката за Яворова поляна. Тя се намира малко преди ЦПШ и в Google Maps е отбелязана като “Екопътека Приятели на растенията”. Докато паркирахме, се заговорихме с още един турист, който също се бе запътил към Урдини езера – Николай.

Ники беше сам и това щеше да му е първото ходене до езерата, затова тръгнахме заедно към Яворова поляна. До поляната се стига по широк черен път. Трябва просто да го следвате и, след около 40-50 минути, той ще ви отведе до Яворова поляна – ще я познаете по табелките и масивните дървени маси и пейки, които особено на връщане е невъзможно да не използвате за една петминутка.

Точно там пътищата ни с Ники се разделиха (засега). Той пое през долината на Урдина река към езерата, а ние хванахме пътеката за хижа “Иван Вазов”, която след около 30 минути щеше да ни изведе на хребета Зелени рид. Редно е да отбележим, че от Яворова поляна тръгва още една маркирана пътека, но към хижа “Вада”.

Пътеката, катереща се нагоре към Зелени рид, започва точно зад възпоменателната плоча на Мими Праматарова. Плочата се забелязва лесно, така че бързо ще се ориентирате накъде да поемете.

Закатерихме се с ненужно бързи крачки по пътеката. Рокси не спираше да търчи около нас и да ни носи пръчки, които да ѝ хвърляме. Е, след има-няма десетина минутки и ние и тя позабавихме темпото. Първо, защото вече юлското слънце започна да препича и второ, защото с Даниел не се бяхме виждали повече от година, което пък значеше, че приказвахме постоянно и едвам си поемахме дъх. Мъчно се изкачва Зелени рид, когато се опитваш да наваксаш 12 месеца с близък приятел. То не бяха разговори за все още неизминати маршрути, за религия и философия, ремонти, жени… Абе имаше от всичко, както си му е ред.

Но да се върнем на Зелени рид. Малко по-малко старата гора започна да се разрежда. Все повече дърветата отстъпваха място на клековете и тревите. Пътеката, на места силно обрасла, лакатушеше опасно близо до почти отвесните югоизточни склонове на хребета. Под нас се простираше обширната долина, в която шумяха бистрите води на Урдина река и би било грехота да не поседне човек за малко и просто да се поогледа. 

Настанихме се под една от последните за деня сенки, хапнахме малко, пихме по една водичка и се примолихме на планината да бъде така добра и да пусне някое облаче подире ни. Щяха да изминат няколко часа преди планината да откликне на призива ни. Засега си продължихме по пътеката, а слънцето си бе наумило да мине през нас него ден. 

След като и последното дърво остана далеч зад нас, имахме една единствена цел – да стигнем колкото се може по-бързо до някое поточе и да се разхладим. Щом наближихме заслон “Кире Чугуно”, Рокси веднага се втурна някъде напред и съвсем скоро се върна с кални лапи и мокра муцуна. Ручейчето на места почти се губеше и водата бе доста застояла, затова се въздържахме да не се наплискаме с нея.

Продължихме напред, а пейзажът бавно, но сигурно започна да се променя и пред очите ни се откриваха все нови и забележителни гледки. Вляво от нас едно по едно се подаваха Урдините езера, а в дясно вече съвсем близо се виждаха Седемте рилски езера. Успяхме дори да зърнем лъскавия ламаринен покрив на едноименната хижа.

Малко преди да засечем пътеката, идваща от Седемте рилски езера, започнахме полека да се спускаме към езерото Дамга (среща се и като Рибно езеро, но не го бъркайте с Рибните езера). Сега вече поточетата бяха в изобилие. Водата шумолеше между камъните, пресичаше пътеката и образуваше вирчета, в които Рокси не пропусна да топне лапа.

Заради жаркото слънце бяхме попривършили водата, та радостно се втурнахме към едно чучурче, малко встрани от пътеката, което Даниел пръв забеляза. Пихме до насита от живата планинска вода и благославяхме човека, съградил това чудно чучурче. Някъде по това време и планината се смили над нас, та хвърли няколко облачета над главите ни.

Освежени и разхладени продължихме надолу към останалите езера. Търбусите ни препълнени с ледена вода, сега поискаха и да ги нахраним. Отминахме още едно езеро (така и не разбрах дали си има собствено име), бързайки към овчарника, който още предния път забелязах, че е обзаведен с голяма маса с пейка пред него. Щеше ни се там да хапнем, но уви, друга група туристи вече ни бе изпреварила.

Това съвсем не беше проблем, тъй като от опит знам, че на брега на Урдиното езеро обядът е също толкова вкусен. Тръснахме раниците на свежата трева и заизваждахме от тях кашкавали, сирена, луканки, хляб, бисквити, домати, краставици, ракийка (закъде без нея) и какво ли още не. Човек би си помислил, че планувахме да прекараме поне една седмица там, съдейки по количеството храна, които бяхме приготвили. 

Ами да ви кажа, почти всичко си изядохме. Е, Рокси ни помогна, разбира се, и след това сладко заспа до нас. Ние също се отпуснахме на майката земя и кой сръбваше от ракийката, кой дръпваше от тютюневия дим, зареяхме погледи сред облаците в небето, водопадът от другата страна на езерото и издигащите се около нас върхове. 

След като поотпочинахме, оставихме раниците си тук и мързеливо поехме към горните две езера. Пълните ни стомаси ни дърпаха назад, но жадните ни за още пейзажи очи ни караха да вървим нагоре по пътеката. На брега на едното дори може да се види целувка между делфин и крокодил, но не успях да я снимам много добре. 

Почти напълнили очите си с гледки се запътихме обратно към раниците, където бе пристигнал и Ники. Ето, че отново се срещаме. Пътят през долината очевидно го бе изморил, защото той се просна на тревата и след това хич не му се ставаше, само за да мине отново по пътеката, по която току що бе дошъл.

Изчакахме го да почине и заедно поехме към Яворова поляна. За начало ни предстоеше стръмно спускане към долината и на няколко пъти ни се налагаше да прекосяваме къде малки, къде не чак толкова малки, потоци. 

Озовали се веднъж долу, закрачихме смело по течението на Урдина река и не след дълго достигнахме една колиба около, която подслонява един кравар и, около която кравите пасат на воля от тучната трева. Заговорихме се с него и той ни разказа, че по цяло лято е в планината заедно със стоката си. На изпроводяк се снимахме с него за спомен. 

Разделихме се и продължихме по пътя си. Слънцето отново напече и бързахме да навлезем в горския пояс. Докато се връщахме, се поглезихме с няколко почивки – я на някоя живописна полянка до реката, я на някой стар дънер в гората, я на пейките на Яворова поляна. Ето, че след близо 10 часа най-накрая успяхме да завършим успешно този маршрут.

Какво носехме със себе си?

• спортна раница
• по 2 литра вода на човек – по пътя има много места, от където да си налеете
• храна
• туристически обувки
• слънчеви очила
• туристически щеки (по избор)
• слънцезащитен крем
• шапка с козирка
• бандана (за да не ни изгорят вратовете)
• кучешка храна за Рокси
• външна батерия, която така и не използвахм

Можете видите запис на целия маршрут в Strava на този линк.