Пещера Утробата – среща на четири очи

Пещера Утробата в Източни Родопи е едно от местата, които планирах да посетя от години. Така се случваше, че все не стигах до нея. Месец след като създадох своя нов сайт, посветен на женската сила и осъзнаване – Животворна, пещерата сякаш сама ме привика при себе си. Освободи ми цял съботен ден, дари ме с хубаво време и сякаш ми нашепна в ухото „Ела“! И аз тръгнах…

В края на септември лятото още не събира багажа си, за да си ходи. Колкото повече наближавам Кърджали и планината, става по-топло, вместо по-хладно. Минавам през малки села, чиито имена не помня, само любопитните погледи още се впиват в мен като карфици. В тези части на планината отдалеч надушват, че не си местен. Сякаш още преди да видят ресиграцията на автомобила, знаят, че идва някой, който „не е от тука“. Това никога не ме е притеснявало.

Пътешественикът навсякъде е странник – и по пътя, и вкъщи, когато се връща променен.

Начало от хотел Боровица

GPS-ът ме води до бившата хижа Боровица, сега вече подвизаваща се като хотел. Издига се на брега на яз. Кърджали. Оттук започва разходката до пещера Утробата. Вървя около 1,5 км нагоре по пътя, след хотела и търся откъде започва „официалната“ пътека към пещерата. Ориентирам се по хората, които се шмугват по една от горските пътеки и тръгвам след тях. Бързам да ги изпреваря. Когато съм в планината, предпочитам да слушам тишината.

Пътеката е малко по-стръмна, отколкото очаквам. В рехавата горичка е задушно и вече начевам запасa с вода. Знам, че по пътеката няма откъде да напълня, така че гледам да я разпределя добре. По пътя има няколко беседки, спирам само на една от тях за кратка почивка. Бързам, не само защото нямам търпение да видя пещерата, но и защото искам да стигна преди другите посетители, които идват зад мен. На такива места обичам да съм сама. Колкото и егоистично да звучи, за някакъв момент ги искам само за мен. Това е като общуването очи в очи, без други хора и странични наблюдатели.

Все пак най-големите тайни се разкриват на четири очи. Така и аз искам да се срещна на четири очи с пещерата.

Виж още: Орлови скали – скални мистерии в Източни Родопи

Пещера Утробата

След около час по родопските баири се изправям пред скалата, приютила „Утробата“. По спомени от снимки на мястото, които съм разглеждала, очаквам да видя паянтова дървена стълба. Тя вече е заменена с метална стълба. Заставам в подножието ѝ. Чувам гласове, идващи от другия ѝ край. Лека сянка преминава през съзнанието ми. Ловко се изкачвам по стълбата и влизам в пещерата. Стоя в началото ѝ, сякаш чакам покана да пристъпя в най-свещената ѝ част – утробата.

Оглеждам стените, дооформени от човешка ръка и погледът ми продължава до дъното на пещерата, където остава прикован за няколко секуди. След минута усещам приятния хладен въздух, който сякаш изпива умората, натрупана от изкачването, задуха и слънцето. Тук се диша по-леко. Изчаквам хората, дошли преди мен, да си тръгнат и бавно навлизам в пещерата.

Няма да ви разказвам за „Утробата“ в цифри, защото когато си в нея, те губят смисъл. Нито възрастта на светилището, нито неговата височина или дължина са нещата, които ме подтикнаха да дойда тук. Друго е. Не мога да го събера в мерки и определения.

За мен срещата с пещерата-светилище е като посвещение в собствените сили и мъдрост, защото всичко, което търсим навън, е вече в нас.

Стигам до дъното на пещератра, до сърцевината на утробата. Чак сега чувам пъплещите по стените ѝ водни капчици. Те сякаш маршируват в такт или си тананикат отдавна забравена песен. Докосвам скалата, влажна е и сякаш винаги е била такава. Обръщам се с лице към входа. Любопитно ми е дали ще видя слънчев слъч, който да влиза в пещерата, това обаче се случва само около зимното слънцестоене на 21 декември. Тогава слънцето стига до центъра на утртобата. Небето и Земята се сливат в едно.

В пещерата се чувствам на сигурно място, уютно ми е и не искам да си тръгвам. Чувам гласове, които идват отдолу и знам, че скоро моята среща „на четири очи“ ще приключи. Приближавам се до изхода и оставям душата ми да се разходи по планинските извивки в живи нюанси на зеленото. Сбогувам се мислено и вече се чудя кога ще се върна пак в храма на живота и мъдростта…

Виж още: Дупчения камък – лековитото провирало в Източни Родопи

Райски изглед

Връщането не е по същия път. Избирам пътеката „Райски изглед“, за да видя другото лице на местността. Ако трябваше пак да избера, май нямаше да мина по нея. Следобедното септемврийско слънце събужда всички малки мушици в гората. Въздухът си остава все така лепкав и влажен. Не съм сигурна дали обърквам маршрута, но по едно времем пътечката се превръща в стръмен сипей. Минаването по него е изключително бавно и също толкова изнервящо. Камъните безпощадно се ронят под краката ми и политат в дерето. Надявам се скоро да стигна Райския изглед, за да има смисъл от всички тези приключения.

По хълма се виждат пейки с изглед към язовира. Добирам се до първата от тях и сядам. Виждам водите на яз. Кърджали, красиво е. По нещо ми напомня на гледката от скалното светилище Чит кая, над с. Лисиците, останала любима в съзнанието ми.

След Райския изглед пътеката се спуска надолу и точно, когато си мисля, че скоро ще свърши, се появява хълм, т.е. изкачване и още едно по-дълго спускане. Всъщност това е екопътека „Райски изглед“ – от панорамните гледки до асфалтовия път, който води до хотел Боровица. След дълго спускане, надявайки се, че ще изляза на хотела и ще изпия нещо студено, което да утоли жаждата ми, откривам, че трябва да вървя малко повече от 1,5 км, за да стигна до хотела и автомобила. „Е, поне е по асфалт“, утешавам се в мислите си.

Реално пътят нито е толкова дълъг, нито толкова труден, но жегата и задухът изпиха силите и търпението ми. Все пак си заслужаваше и моята среща с пещерата се случи! Благодаря ти, ще се върна пак!