Този пътепис не е за туристи. В него няма да откриете точен маршрут, но ще почувствате душата на мястото! Приятно четене.
Понякога местата сами ни избират – не ги планираме, не ги търсим на картата, а просто погледът ни се спира върху тях и усещаме, че трябва да тръгнем натам. Така беше и с крепостта Аневското кале (може да я срещнеш и с името Копсис). Всеки път, когато минавахме покрай Сопот и вдигах очи към склоновете на Стара планина, виждах каменните ѝ стени, застинали между небето и земята.
Пътят нагоре
В деня, в който решаваме най-сетне да се изкачим до крепоста, небето сякаш се къса на парчета, а планината изглежда по-строга от обикновено. Първо – асфалт, подредени къщи, дворове. После – пътят се стеснява, става прашен и сякаш се изкачва сам.
Постепенно гледката към долината се разширява. Сякаш някой подрежда под краката ти пъстър килим – ниви, градини, покриви на къщи, а по-надалеч – тънки ивици, наредени като черга, във всички нюанси за зеленото. Въздухът мирише на гора, а тишината е толкова гъста, че почти можеш да я пипнеш.
И точно тогава, когато си мислиш, че вече си вървял достатъчно, крепостта се появява. Първо виждам част от зид, после полуразрушена кула. Изниква като театрален декор, поставен тук преди векове…
Ако търсите подробно и точно описание на маршрута, препоръчвам статията на Ели от Друми в думи – Аневско кале – късчета история с прекрасни панорами и малко адреналин
Камъкът и времето
Най-големият разцвет на Аневско кале е през втората половина на XIII век и началото на XIV век. Тогава то е било главна крепост на феодалното княжество на севастократор Калоян. Крепостта е била укрепена с мощни каменни стени, кули и цитадела.
През XIV век Аневско кале е важен военен и административен център в района. След османското настъпление в края на XIV век крепостта е изоставена. Днес личат останките на крепостните стени, няколко кули, цитаделата и части от жилищни сгради. Разкопките доказват, че мястото е било не само военна крепост, но и средновековно селище.
Среща с вечността
Най-силният момент е, когато останеш сам сред руините. Няма табели, няма туристически гидове, няма продавачи на сувенири. Само ти и стените. Осъзнаваш колко кратък е човешкият живот и колко дълго живеят камъните. Те не бързат и не забравят.
Гледката от крепостта е като урок по смирение. Виждаш как долината се простира до хоризонта и как Стара планина пази всичко това с гърдите си. Гледайки всичко наоколо, се чудя, защо човек от древни времето е привлечен точно от тези места, на които земята целува небето?
Защо да тръгнеш натам?
Аневското кале не е място за галерии със снимки или за бърз туризъм. То е място, което искаш да достигнеш сам, със собствено усилие, със собствени мисли. Крепостта не се дава лесно. Иска да се позадъхаш, да се поогледаш. Тя е за онези, които знаят, че истинските съкровища са в начина, по който едно място може да попие в сърцето ти.
И когато си тръгнеш оттам, крепостта не остава зад гърба ти. Тя тръгва с теб. Влиза в мислите ти, в дъха ти, в онова усещане, че си докоснал вечността!
Пътеписаници 