Синия вир – в нюанси и светлосенки


Признавам си,че обичам да залитам по далечни дестинации. Те винаги са ми изглеждали по-вълнуващи и интересни. Но съвсем незаслужено съм пренебрегвала чудесни местенца, които са под носа ми. Цял живот съм живяла на час и половина разстояние от водопада Синия вир край село Медвен, а никога не съм го посещавала. Днес обаче ще поправя тази грешка. Пропускам излишното суетене, зареждам раницата с всичко най-необходимо и вече тичам надолу по стълбите. Тъй като пътят до Медвен ни е добре известен, не мога да вляза в ролята на навигатор с пътна карта в ръка, което ми е любима част от всяко пътешествие. Свалям прозореца и пускам вятъра в косите си. Слънцето вече напича безмилостно, очертава се горещ юлски ден.

Скътано между извивките на Стара планина, селото не се забелязва отдалече, трябва да се надвесиш над него, за да го видиш. Керемидено червените покриви на къщите гордо се пъчат сред зеленината. След няколко полегати завоя вече навлизаме в Медвен, минаваме покрай каменни дувари и оставяме диря в прашния път. Старите къщи съжителстват с по-нови постройки, но във всички греят слънчеви цветя – най-вече мушкато, петунии и хризантеми.
BeFunky_null_1.jpg
Стигаме и до може би най-кокетното кметство, което някога съм виждала. Прихлупена дървена къща с тесни високи прозорци, в която освен местната администрация, се помещава и пощата. А до входа ѝ грее българският трибагреник. На дървото пред кметството виждам указателна табела за еко селище Синия вир, от което започва и пътеката за едноименния водопад. Тръгвам след сините стрелки. На места асфалтът ту се губи, ту се появява, но важното е, че посоката е правилната.
BeFunky_IMG_7142.jpg
Вече виждам началото на пътеката, която изчезва сред клони и храсти. С едно ловко движение се измъквам от колата и взимам пълното си бойно снаражение – раница и фотоапарат. Мислено давам команда „Напред!“ и с обичайното приповдигнато настроение влизам в гората, в търсене на Синия вир. Казвам търсене, защото липсват всякакви указателни табели и маркировки (поне аз не открих такива). За най-сигурно се движа покрай реката.
BeFunky_IMG_7032.jpg
Докато изучавам с очи местността, чувам, че някой пее. Не мога да различа думите, но мелодията е ведра и жизнерадостна. След малко на пътеката пред мен изниква усмихнат старец. Върви, подкрепяйки се с тояжката си и си пее. Стара войнишка мешка се полюлява на гърба му, а килнатата на една страна шапка го пази от горещите езици на слънцето. Очите му светят, а лицето му се смее. Отдавна не бях виждала толкова искрено щастлив човек. С ведър глас старецът ме успокоява, че пътят е само направо и млади хора като нас бързо ще стигнат. Разделяме се и той пак подхваща своята песен. Често, когато пътувам, срещам хора като този дядо. Вече се чудя дали някой ми ги изпраща нарочно, за да ми покаже, че щастието и добрината съществуват. Честно казано, аз не съм се съмнявала в това, но е приятно да срещаш доказателства за хипотезите си.
BeFunky_IMG_7034.jpg
Тревите, които на места достигат коленете ми, ме гъделичкат, щом мина по-близо до тях. Клоните на дърветата се свеждат и образуват арка, под която минавам с наведена глава, сякаш влизам в храм. Докато си проправям път между протягащата се към пътеката растителност, забелязвам, че съседният храст потреперва. След малко се разнася и меден звън. Надниквам между листата и виждам снежнобяла козичка. Самичка е, но съдейки по сладостта, с която си похапва, това явно не я тревожи.

След още няколко изкачвания и спускания покрай реката, чувам боботещия шум на падаща вода. Дядото беше прав, наистина пристигнахме много бързо. Не знам защо, но когато разбера, че съм стигнала до уреченото място, винаги забавям крачка. Сякаш искам да направя първата си среща с него малко по-специална. Вървейки, клоните бавно се отдръпват един след друг и разкриват скалите, покрити с мъх и дребни цветя. След още няколко крачки виждам и изливащата се вода, която хвърля пръски. Тя бушува и се пени като млад и непокорен дух, след това обаче се оставя на течението и се смесва със спокойните сини води. Като в живота.
BeFunky_IMG_7059.jpg
Спускам се по скалите, за да доближа водопада. Потапям ръка в  тъмносинята вода. Ледено студена е. Ако се загледате във върха на водопада, ще забележите,че реката се спуска във формата на сърце. Любовта наистина е навсякъде!
BeFunky_IMG_7080.jpg
Докато балансирам върху камъните, няколко пеперуди трептят около мен. Не знам дали танцуват или се гонят, но във всяко тяхно помахване има грациозност.
BeFunky_IMG_7068.jpg  BeFunky_IMG_7102.jpg
Слънцето наднича от пухкавите облаци и обагря водата в златисто. Като умел художник светлината рисува топли нюанси и светлосенки. Сега скалите не са сиви, а млечно бели, небето е с цвят на море. Синьо, зелено, резеда, охра – истинско тържество на цветовете.
BeFunky_IMG_7114.jpg
След миг сянката отново се възцарява над водопада и той като че ли помръква. Каква сила е природата, в един момент може да ти разкрие цялото си великолепие, а след това да го скрие само за себе си. Изкачвам се нагоре към пътеката и хвърлям поглед през рамо. Усмихвам се, мислено се сбогувам и продължавам.
BeFunky_IMG_7091.jpg
Пътят обратно ми се струва още по-кратък. Постепенно усещам как свежият и хладен въздух отстъпва място на горещия вятър, а утрото на деня. Връщам се към Медвен, където разходката ми тепърва предстои…

*Следва продължение

One thought on “Синия вир – в нюанси и светлосенки

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s