10:00ч хижа „Рилски езера”. Слънцето се мъчи да си пробие път между сивкавите облаци. Подухва лек вятър и поне засега времето изглежда на наша страна. Около хижата щъкат разнородни групи – родители с малки деца, качени върху раменете им, шумни младежки компании, опитни планинари на средна възраст, не липсват и набори на моите баба и дядо. В повечето случаи те се оказват доста по-издръжливи от младите, което не говори добре за моето поколение.
Затягам връзките на обувките си и тръгвам към билото на планината. Целта ми е последното от Седемте рилски езера – Сълзата, от което се открива панорамна гледка към останалите шест. С твърда крачка и бодър дух поемам по пътеката. На няколко метра от мен спокойно си пасат десетина оседлани коня. Най-често от услугите им се възползват малчугани с техните родители. Дори в този момент срещу мен се задава момченце с нахлупена до очите шапка, клатушкащо се на гърба на кафеникав кон, чиято грива се спуска до очите. Малчуганът изглежда видимо доволен и гордо държи юздите, сигурно представяйки си, че язди, без човекът отпред да води животното.
От свежата трева се подават малки цветчета, сякаш някой ги е втъкал в нея. Жълти, бели, бледорозови, лилави – приличат ми на нишки в разноцветни килими. Природата като сръчна тъкачка е покрила с тях цели поляни. От време на време вятърът ги разресва и те като че ли оживяват.
Пътеката става по-стръмна. На места камъните образуват стъпала, но все пак трябва да внимавам, тъй като някои от тях са нестабилни. Опипвам ги с крак и след това минавам върху тях. Освен красива и пленителна, планината може да бъде и опасна, ако я подценяваш. Последните няколко метра вече си помагам и с ръце, тъй като от двете ми страни стърчат ръбати камъни. На билото пътят вече става равен, а вятърът, който духа в гърба ми, ме тласка напред. Спирам често, за да огледам Долното и Рибното езеро от всички възможни ъгли. Веднъж са затулени в сянка, друг път озарени от златни лъчи, които трептят по повърхността им. Приличат ми ту на плачещи, ту на смеещи се очи.
Поглеждам и към хижата, която вече е далеч под мен. Оттук изглежда като малка кибритена къщурка, която ще се сгромоляса при по-силен порив на вятъра. След малко се надвесвам над Трилистника. Виждам го през тънка мъгла, която на места прозира, като че ли минавате покрай оградата на някоя къща и надничате в двора ѝ между гредите.
Заслушвам се в песента на вятъра. Тя се разнася леко и едва доловимо, постепенно забързва ритъма си, докато не започне на пищи. Освен музика вятърът довява и мъгла. Тръгвам, искайки да я изпреваря, макар да знам, че е невъзможно. Вече е по петите ми. Прилича ми на бял захарен памук . Носи се леко като воал и неусетно ме обгръща. Езерата, върховете всичко изчезва. Разтваря се като боя в бурканчето на художник. Мъглявината се превръща в плътна завеса, зад която се губи пътеката. За момент се чувствам като в сън. Усещам как хладният въздух изпълва дробовете ми. Гъстата мъгла заглушава глъчката, която ме съпровожда от хижата. Мога да чуя ударите на сърцето си и дори движението на кръвта в тялото си. Успокоявам дишането, за да се вслушам в тези звуци. Постепенно пейзажът около мен отново се появява. Сякаш се пробуждам и реалността отново придобива цветове. От това планинско сънуване не успях да погледам Близнака -стесненото през средата езеро, подобно на пясъчен часовник. Остава утехата,че ще го видя отгоре.
Наближавам няколко великолепни коня. Малките, като че ли още се учат да стоят на краката си. Потръпват леко и гледат някак наивно. Големите пък са спокойни и невъзмутими. Спирам, запленена от тяхната грациозност. Приближавам се малко,без да изпускам от поглед коня с тъмна грива и мъничко бяло петънце между очите. Може би усетил симпатията ми, тръгва към мен. Върви с приведена глава и стъпва меко. Гривата му леко се поклаща. Неочаквано подлага муцуна под дланта ми. Може би търси някое лакомство, но аз предпочитам да вярвам, че иска ласка. Ръката ми се плъзга по кадифената му муцуна. Заглеждам се в черните му очи. Изглеждат бездънни. Все едно в тях е събран целият космос. Сграбчват ме, но аз не се опитвам да се отскубна. Оставам да гледам в безкрая. Нещо проблясва и във влажния поглед откривам човещина, която все по-трудно намирам в себеподобните си. Тази наглед обикновена случка наистина ме разтърси. Това животинче успя така да разбърка душата ми и да си намери местенце в нея, че дори и аз се учудих от себе си.
Продължавам по пътя си, но мисля само за случката с коня. И сега да ме попитате, все още не мога да отговоря защо толкова ме трогна. Може би, защото нямам домашен любимец и ми липсва близостта с животните. Каквото и да кажа, отпред винаги ще стои едно „може би”.
Започва да вали. Осъзнах го, когато хората облякоха дъждобраните си. Вече съм достигнала Бъбрека и спирам за кратка почивка. Езерото е толкова голямо, че трудно мога да го обхвана цялото с поглед. Извивката му се губи зад възвишенията. Присядам до него и гледам как капките потъват във водите му. Действа ми много успокояващо, като пречистване е. Две деца в син и жълт дъждобран тичат около мен. Радват се на дъжда. А вие кога за последно сте му се радвали така? Май колкото повече порастваме, толкова по-малко неща ни правят щастливи. За мен „да запазиш детското в себе си”, означава точно това – да умееш да се радваш на живота.
По-добре да тръгвам. Чакат ме още две езера, а няма изгледи дъждът скоро да спре. На отсрещния склон се извива върволица от хора, които сякаш пъплят между скалите. Стъпка по стъпка умората в краката ми натежава. Вече чувам всяко дишане и издишване, което става все по-дълбоко и продължително. Дъждът размеква пръстта и обувките ми остават следи в нея. Хвърлям поглед през рамо. Вече виждам всички извивки на Бъбрека, които сякаш режат земята. Когато вятърът погалва водите му, то сякаш пулсира. Изкачвам се и все се обръщам, за да го погледам отново и отново.
Неусетно достигам Окото – сякаш издълбано в лицето на планината. От едната му страна се мъдри купчина неразтопен сняг, а от другата стъпвам по зелена трева. Мъглата се спуска към него все едно го завива, като майка детето си. Наясно съм, че мечтаната гледка от върха, ще си остане само копнеж. Единственото, което ще намеря там е мъгла, но това не е причина да не стигна до края. Леви-десни – продължавам борбата с лошото време. То обаче не може да помрачи преживяването ми, защото в планината всичко е хубаво. Ако бях в града, може би щях да кротувам на дивана, да гледам през мокрия прозорец и да твърдя колко обичам дъждовните дни. Но ето ме, аз съм тук и продължавам да вървя мокра и кална. Май това е по-истинската любов…като тази на децата с цветните дъждобрани. Става ми топло от тази мисъл и тайничко се усмихвам на детето в мен.
На мястото, на което би трябвало да е езерото Сълзата, виждам само бял плащ, който от време на време се помръдва, за да ми покаже, че водата си е на мястото. За съжаление вече и фотоапаратът ми подгизна и не може да запечата мистичния образ на Рила. Повечето кадри са на мъгляви петна и капки. Приличат малко на стари спомени, които превъртаме като кинолента. Те са някак безформени и с всеки следващ път стават все по-бледи. Въпреки това, винаги успяват да развълнуват сърцата ни, щом ги извикаме в съзнанието си. Моето преживяване ми прилича на един такъв спомен. На моменти картината се губи, но другите ми сетива се опитват да компенсират липсата ѝ. Може и да не видях Рила в пълната ѝ прелест, но мисля,че преживях нещо много по-ценно. Скоро цветовете и формите ще избледнеят, но знам, че сърцето ми ще затупти по-силно, спомня ли си за дъждовния ден на Седемте рилски езера.
Пътеписаници 