По следите на „Живата вода”

Приказки,легенди и предания разказват мита за живата вода. Тази, която предпазва от злото и лекува всички болести. Такава вода тече и от причудлив извор с глава на змей в село Боснек… или поне така разказва местният фолклор. Според него „Живата вода” разпознава грешниците. Ако пред извора застане неправеден човек, водата пресъхва, но ако e с чиста душа, потича с голяма сила. И понеже във всяка измислица има и капка истина, реших лично да тествам барометъра за грешници.

Събота сутрин – любимото време за нови открития. Отваря се прекрасно време – ясно небе, мека хладина, мирис на студен и свеж въздух и гальовност на слънцето. Аз и моят спътник на пътя (и в живота) пътуваме от София към Перник. Плъзгаме се по сивия асфалт в очакване на синя табела с отклонението за Боснек. Внимавам да не я пропуснем, защото след това обръщането ще е трудно. „Ето я,ето я” – ентусиазирам се аз. „Да,видях я”- леко иронично подмятане от лявата ми страна и после всеобщ смях. Пътят се извива и се шмугва под магистралата. Растителността около нас се сгъстява. Не след дълго виждам разперените, сухи клони на вековен дъб.

Начупени са в странни форми. Навяват ми асоциации за старчески ръце – жилави,сухи, с хиляди резки от времето. Слизаме от колата и се приближаваме, за да разгледаме това причудливо създание на природата по отблизо. Виждаме,че то е тук от преди шестстотин години. Хралупата му е запушена с няколко греди, които сякаш не позволяват оттам да излезе някоя тайна. Дъбът като стражар стои на входа на селото и мълчаливо следи за всеки посетител. От другата страна на пътя пък се мъдри приветствена табела.

Минаваме покрай първите къщи. Някои измазани, други само по тухли. Вече наближава 10:00ч, но имам усещането, че е много рано сутринта. Селото е още сънено, все едно някой му е издърпал одеялото под носа, а то се свило и не иска да става. Оглеждам се за табели, сочещи посоката на извора, но виждам само такива за пещерата „Духлата”. Достъпът до нея обаче е възможен само с опитен водач и след подходящо обучение.

Наближаваме кръстопът, в далечината виждам жълти указателни стрелки. Предполагам, че са за нас. Но само след миг се появява приведена старица. Потраква с дървения си бастун при всяка крачка. Няма как да пропусна да разменя две-три приказки с нея. Поздравявам и питам за посоката. Вътрешно я знам, но просто си търся повод да завържа разговор. От местните можеш да научиш неща, които няма къде да прочетеш. Налага се да повтарям въпроса си два пъти на висок глас, защото бабата недочува с едното ухо. Когато обаче ме разбира, се оживява и започва да размахва бастуна над главата си, искайки да ми обясни как да стигна до целта. Разказва ми още интересни истории за извора, които ще ви споделя малко по-надолу, за да не развалям изненадата. Разделяме се с „Хайде със здраве”.

Оставяме колата накрая на селото. Стъпвам на пътеката и потръпвам от лек хлад. След няколко метра прекосявам границата между слънцето и сянката и попадам в заскреженото царство. Земята прилича на сладкиш, покрит с пудра захар, която хруска под краката ми. Скреж е полепнал по клоните и кората на дърветата, по върховете на тревите. Неестествено тихо е. Дъхът ми чертае неразгадаеми форми във въздуха. Всичко е толкова мистично – като пейзаж от детска приказка, чак ми се струва нереално.

Плясък от крила на птица. Поглеждам към простора. Не мога да позная каква е, но сигурно идва, за да види кой е дошъл в царството ѝ. Отминава и повече не се връща. До края на пътя това ще е единственото живо същество, което срещаме, с изключение на две катерички….. и студа. Той ме хапе по голите длани, бузите и носа. Превръща се в движеща сила, която ми помага да „не се мотая”, а да вървя напред. Но погледна ли към цветовете на издигащото се над хълма слънце, редиците от зелени борове в далечината и накъсаните облаци около тях, сякаш нещо слага прът в спиците ми. Не може да си дошъл в планината и да си гледаш само в краката.

Правим първа и единствена почивка. Поемам въздух и събирам слънце. Разкършвам се, докато вратът ми изпуква. Тъй като е минал само половин час откакто сме тръгнали, мисля, че целта ни е още далеч. След няколкостотин метра обаче пейзажът се променя. Във вътрешността на гората зимата отстъпва място на есента. Краката ми започват да ровят в килим от оранжеви листа. Прескачаме реката, която се разлива от коритото си.

Докато се чудя къде да застана, за да хвана в кадър по-голяма част от гората, чувам звук от течаща вода. Изкачвам се нагоре по пътеката и виждам в профил главата на змея, от която се излива „живата вода”. Явно е усетила, че идват добри хора;)  От зейналата му паст се излива леденостудена струя. Широките му ноздри са покрити със зелен мъх. Приказната букова гора наоколо придава още по-голяма тайнственост. Сега разбирам защо векове наред хората измислят причудливи истории за местността.

Отсреща са се спотаили две дървени пейки с маса по средата. Не сядам, защото са пропити с влага. Тук ще е прекрасно през пролетта. В съседство има и уютен заслон за уморени туристи. Припомням си думите на бабата,че истинският извор с живата вода е малко по-нагоре по склона. Близо до него е и входът на пещерата, от която извира. Преди години водата започнала да пресъхва, затова я свързали с чешмата със змейска глава. Старицата настойчиво ме убеждаваше колко много хора са се излекували от този извор. „Вяра, само вяра трябва да имаш”, повтаряше тя. Май за всяко нещо е така.
Като оставим настрана приказния ореол на извора „Живата вода”, той наистина е природен феномен. Такъв се среща само на още едно място в Европа – във френските Алпи. Зад мистичните обяснения за „режима на водата” стоят научни такива. Изворът е карстов, което значи, че водата се събира в кухина под земята и когато тя се напълни, се излива на повърхността.

Продължавам нагоре покрай реката, която на места образува водоскоци. Листата се вихрят в шеметен танц и се пускат надолу по течението. Прескачаме бълбукащите води. Драпаме по хълмчето, за да излезем отново на пътеката.  На отсрещната скала виждам избледняла от времето икона. Не мога да разпозная светеца, но той ми показва местонахождението на извора – няколко метра под него. Водата се стича от два чучура, след това се губи в премяната от огнени листа. Наистина, не е толкова впечатляващ колкото змея по- долу, но пък самото място е много особено.

Тук е по-високо и слънцето вече пробива между голите клони. Влагата и сумрака от преди малко са изчезнали. Сякаш съм се качила от долната в горната земя. Стрелките, изсечени в кората на дърветата, ме водят до входа на пещерата „Живата вода”. За да вляза в нея, трябва да клекна и да внимавам да не ударя главата си в скалата. Първите няколко секунди съм в пълен мрак. Осветление няма. След малко очите ми свикват с тъмнината и различават силуета на някакъв камък. Върху него – образът на Света Богородица. Навътре пещерата става по-висока, но и доста кална. Нямам фенерче и не продължавам, защото и без това няма да видя нищо.

Сядаме на един камък пред входа. Въпреки,че слънцето го напича, той е още студен. Сгушваме се един в друг. Аз пъхам ръце в джобовете. Чувам как някъде наблизо се надпяват птици. Снижат ли глас, шумът от реката ги заглушава. Редуват се като в горска симфония.

Връщаме се, но скреж вече няма. Превърнал се е в кал – мокра и лепкава. След извървяването на целия маршрут обратно, обувките ми са натежали с килограм и половина от нея. Докато ги чистя в страни от пътя, се срещаме с възрастна двойка туристи. И те тръгнали към „Живата вода”. Пожелаваме им приятен път. Дълго гледам след тях. Вървят в такт. Мъжът разказва нещо, а жената се смее. Изглеждат ми толкова щастливи. Дано като достигнем техните лета, някой да казва това и за нас. Вървим към колата. Качвам се, но вече не с такава радост и нетърпение както сутринта. Знам, че скоро пак ще сме на път, но като че ли част от мен остава по местата, които са ме омагьосали.