„Изгубени откриватели“ край село Гърло


В разгара на пролетта у мен се събужда духът на „търсачa”, „откривателя”, който иска да се докосне до по-малко познати места. Такива, до които се стига само с насоките на хора, открили го преди теб. Искам да изпробвам доколко е добро чувството ми за ориентация без маркировки и табели. Веднага се сещам за храм-кладенеца край село Гърло, за който разбрах от блога на Иван и Елина otbivki.com. Каменната постройка е единствената по рода си в България. Открита е през 70-те години на миналия век, а датировката ѝ е между XII-X век пр. Хр., т.е. доста преди появата на траките по нашите земи. Идентични храмове са открити на о-в Сардиния, дело на културата Нураги. Предполага се, че създателите на каменния градеж (при който не е използвано никакво скрепяващо вещество, а единствено балансът между камъните) само са преминавали през нашите земи, но не са се установявали трайно.

Изследователите смятат, че храм-кладенецът е посветен на подземния океан Абзу и на сладките води подвластни на Шумерския Бог Енки. Той съчетава в себе си достъп до питейна вода и календар, вграден в сърцевината на храма-водохранилище. Според други алтернативни теории куполът на кладенеца, наричан още „небесен отвор” се е използвал като рефлекторен телескоп. Благодарение на него древните жреци-астрономи са наблюдавали звездите и са гадаели по тях.
4
В неделното утро аз и още трима мои приятели се натоварваме в колата и тръгваме към село Гърло. Пътят с компания винаги е по-кратък. Е, не и за шофьора. В шеги и закачки стигаме селото и оставяме колата преди последните къщи. В една от тях весела група пенсионери копаят в двора под цъфналите дръвчета. Питам ги как да стигнем до язовира. „Само направо ке вървите и че го стигнете бърже”, се провиква една от жените и после замахва с мотиката. Тръгвам по прашния път и бавно се потапям в аромата на току-що раззеленили се дръвчета.
2
В далечината виждам метален кръст, който стърчи от покрива на стара каменна църква. След малко до него се появява и човешки силует, който балансира като умел въжеиграч и сръчно реди керемиди. В крайните къщи кипи живот, чува се звук от цепене на дърва, кучешки лай, пукане на съчки в накладен огън. След като оставям последните дувари зад гърба си, земята става все по-влажна, на места дори подгизнала.
1
Оглеждам се за раннохристиянско гробище, което е следващият ми ориентир по пътя за храм-кладенеца. Залисана в сладки приказки обаче, не забелязвам каменните кръстове (част, от които съборени), скрити зад избуялите треви. Въпреки, че подминавам ориентира, се движа в правилна посока (не че има друга;). След малко се сблъсквам и с първото препятствие – пътят е залят от прииждащи води. Алтернативата е неотъпканата гориста местност, в която без свян растат всякакви бодливи храсти. Мисля си „нали искаше да си откривател, на ти сега”. Разтварям изпречилите се пред мен клони и се движа успоредно на залятия път. Коловозите му са се превърнали в река, а в средата ѝ се е образувал малък водовъртеж. Няколко метра по-напред виждам паднало дърво. Изкачвам се по ствола му, прескачам го и отново стъпвам на суха и твърда земя.
3
Не срещам никого по пътя, така че трябва да разчитам само на преписаните насоки за пътя до храма, които от толкова препрочитане вече знам наизуст. Стигам язовирната стена и както сочат записките ми, поемам наляво по нея. Не виждам никакъв път в края ѝ. Продължавам да вървя и в момента, в който си мисля, че единственият ми шанс да продължа наред е през водата, забелязвам малка пътечка, която се изкачва нагоре сред дърветата. Доволна, че дотук всичко върви по план, вадя фотоапарата, за да запечатам язовир Красава – спокоен и пуст.
6
(Гледка от язовирната стена) 5
Продължавам смело напред и доста бързо стигам до телена ограда. Провирам се през една от дупките в нея. Старая се да вървя само направо, тъй като по отъпканата пътека е избуяла трева и дирята ѝ се губи. Стигам до воден каптаж, който се оказва ключов в нашето пътешествие. Тъй като не виждам друг път, продължавам по този, по който вървях досега. Заблуждавам се, че нагорнището, което изкачвам, е гористият хълм от описанието. „След това ще стигнете до стар път, обрасъл с буйна растителност”. Интересно, че наистина стигам до нещо, за което съм убедена, че е стар път. Не след дълго той се разклонява и аз продължавам наляво, както пише в указанията. Щастлива съм, че скоро ще стигна храм-кладенеца. Да,ама не! Само след няколко метра попадам в драки, които явно са по-свирепите братовчеди на тези от началото на прехода. Те разбира се не отказват нито мен, нито спътниците ми и с инат вървим през нападали листа и клони, докато безброй малки шипове се забиват в ръцете и краката ни. Мисля си: „Храм-кладенецът сигурно е на някое скришно място, така че не трябва да се отказваме, а да го търсим. Тук някъде ще е”.
7
След 20-минутно обикаляне в трънливата местност, вече порядъчно надрани и изтощени, се свличаме на земята. Няма и следа от древното светилище, затова намираме утеха в домашната ми баница. Събрала нови сили, не мога да стоя повече, защото любопитството вече ме изгаря. Чувствам се леко гузна, че доведох приятелите си в нищото, хваща ме яд, затова зарязвам сладките приказки и продължавам да обикалям местността сама, надявайки се, че ще попадна на храм-кладенеца. Единственото, което откривам, е незаконно, според мен, сечище. Прокрадналото се в мен съмнение, че не търся на правилното място, се затвърждава. Никъде не бях прочела за каквото и да е сечище. Решавам да се върна при водния каптаж, защото до там всичко вървеше гладко.
12Споделям своето „откритие” и с още по-голям ентусиазъм тръгваме по обратния път. Стигам каптажа и внимателно се оглеждам. Погледът ми се спира върху едва забележима пътечка зад него, която се изкачва по споменатия горист хълм. Тръгвам по нея и няколко метра по-нагоре виждам основите на каменни зидове. „Намерих го!”, провиквам се аз. Отдолу се чува всеобщ смях. „Не, наистина го намерих”, настоявам аз. Изкачвам се по пътеката, която се извива наляво и стигам до заветното място. Радост, удовлетворение и любопитство бушуват в мен на прага на храм-кладенеца. Чак не мога да повярвам, че той стои тук непокътнат повече от 30 века.
13
Слизам по стълбите към сърцето на най-древния култов каменен градеж по нашите земи. Допирам длан до каменните стени и усещам техния хлад. Виждам кладенеца, обрасъл със зелен мъх. Минавам през входа, който се е наклонил на една страна, в следствие на силно земетресение.
10
Когато стъпвам и на последното стъпало се озовавам в центъра да градежа, където е с поне десетина градуса по-студено. В краката ми лежи отворът на водохранилището, а над мен е „небесният отвор”, който гледа към синевата. Мястото прилича на връзка между долния и горния свят.
8
Стоя в кръглия каменен градеж и гледам към светлината, която влиза през купола. Тя се спуска и нежно затопля лицето ми. Оглеждам внимателно камъните, мисля си, че дори само едно парче от тях бъде издавено от конструкцията, всичко ще рухне.
11
Мястото опиянява с необяснима магнетичност. Събужда въображението, което се опитва да рисува сцените, ритуалите и тайнствата, които са се случвали тук. Представя си какви ли са били създателите на този храм-кладенец и дали са си представяли, че тяхното наследство ще достигне до нас. Единственият писмен знак, който ни оставят, е запечатан върху камък, до входа на култовия градеж. Няма да ви го показвам. Отидете и го намерете сами, за да се почувствате и вие като откриватели.

Специални благодарности на Таня и Мартин за ентусиазма, авантюристичния дух и търпението, което проявиха към моята персона. Това беше най-приятното ми загубване!:)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s