Бели Искър – нирвана край реката

Това е една от най-специалните публикации, защото с нея отбелязвам една година от създаването на блога „Пътеписаници“. Той обедини две от най-любимите ми занимания – да пътувам и да пиша… към тях добавих и трето – да снимам (макар и малко левашки;) Чрез него преживявам емоциите от всяко пътешествие отново и отново. Но най-хубавото е, че ги споделям с Вас! Благодаря Ви и на добър път!

По случай празника Ви черпя с една идея за лежерна разходка сред природата. Тя е много подходяща и за „кашкавал туристи“, които искат да прекарат почивния си ден в планината, но без да се натоварват особено. Става въпрос за екопътека „Бели Искър”. Тя се вие покрай едноименната река и преминава над нея по дървени мостчета. Мястото е прекрасно бягство от приближаващите градски жеги. Освен това,  ще можете да разгледате разнообразния релеф на Рила планина, в рамките на 2-3 часа спокойна разходка по пътеката. Тя е кръгова, така че на отиване и на връщане ще видите различните лица на планината.

Екопътеката започва в края на село Бели Искър. Преди на стигна до нея обаче, съм запленена от красотата и грацията на десетина коня, които спокойно пристъпват по зелена морава. Позволявам си да се приближа. Гледам ги с нескрито възхищение, поне докато един от мъжките не започва да пръхти недружелюбно насреща ми. Оттеглям се, за да продължа пътя си…но погледът ми остава вперен през прозореца.

Автомобилът се тресе по набраздения асфалт. Аз и моите трима спътници подскачаме в каросерията и в такт удряме главите си в покрива. Паркираме до единствената кола, спряна в началото на екопътеката и от нея излиза актрисата Татяна Лолова. Разходката ни определено започва с добро настроение. Бърза справка с информационната табела ни показва, че ни очакват 8 големи дървени моста и 11 по-малки. В най-високата част то маршрута има и панорамна площадка. Правим снимка за спомен и тръгваме по горската пътека.

Шумът на бушуващата вода е като песен на самодиви. В началото я нашепват, после пеят с цяло гърло за радости и скърби, за живота и смъртта. Велика стихия е водата. Пени се, вилнее, удря се в бреговете, разлива се.

Тежки водни драперии плуват под мен. След миг се укротяват и се леят като приспивна песен. Може би нея са си припявали овчарите в Балкана – събрани вечер покрай огъня, далеч от дом и семейство, с поглед, вперен в звездите. Същите , към които гледат и техните любими, тъгувайки по тях. А може би мислите им се срещат някъде в небесната шир и се прегръщат.

Водата е бистра и толкова студена, че ръката ми изтръпва само няколко секунди, след като съм я потопила. Изваждам я и я разтърсвам енергично. Капките падат върху нагрятите камъни, които жадно ги изпиват. След малко няма и следа от тях. Истинска природна магия.

Дървените мостчета се люлеят под краката ми. Подпирам се на гредите, за да разгледам спокойно пейзажа, оцветен с всички нюанси на зеленото. Само по най-високите върхове се белее неразтопеният сняг. Слизам по стълбите и пак се шмугвам в гората. Тук шумът на водата не поглъща думите ни и можем да си говорим спокойно.

Пътеката става все по-живописна. Реката ту се разлива, ту се прибира в коритото си. Камъните са покрити с жълто-зелен мъх, който на слънце изглежда  златен.

Пътеката, водеща към последния мост ме пренася в най-приказната част на гората. Преминавам покрай огромни скални късове, сякаш донесени от някой великан. Около водата се подават причудливи растения. Всичко около мен е като нарисувано от ръката на изкусен творец.

Оглеждам се за Заслона, който трябва да е някъде наблизо. Това е мястото, на което ще се насладим на домашно приготвените ни вкусотийки. Природа, чист въздух, хапване…  липсва ми само един хамак, но нали все пак сме тръгнали на разходка;)

Спускам се надолу по пътеката. Бързо стигам  осмия мост. Преминавам го и слизам до брега, за да послушам песента на реката. Слънцето грее в гърба ми, а водата навява хлад в лицето ми. Ако малко се приведа, водните пръски полепват по дланите ми и едва забележимо мокрят върховете на обувките ми. Застанала съм под надвисналите клони на млад бор. Свежият му аромат , примесен с мирис на дървесна смола, се разнася с всеки полъх на вятъра. Чувам птиците, усещам пръстта под дланите си… в такива моменти се чувствам в едно със Земята. Сякаш моят и нейният пулс забиват заедно. Превръща се в отчетлив тон, който пулсира в ушите ми. Продължава няколко секунди и после заглъхва.

След криволиченето покрай реката, минавам от другата страна на асфалтовия път. Изкачвам се към дома на скалния орел. Стъпвам по борови иглички, тук-таме се мяркат и паднали шишарки. Пак мирис на смола. Соковете ѝ се разтичат по кората на дърветата, затова се старая да не ги докосвам. Малко преди да стигна до панорамната площадка, минавам  покрай огромен мравуняк, в който кипи усилена работа. Слизам до дървения парапет и присядам в единия му край. Не мисля, на очаквам и не искам нищо, просто оставям погледа ми да се плъзга по планинската шир…