Време е да поразчистим мозъците си, да им дадем малко въздух и възможност да се възстановят от щетите, които им нанасяме. И без това непрекъснато ги затлачваме с напрежение, стрес, клюки, негативизъм. Всеки говори как лошият холестерол запушва артериите, а никой и дума не обелва как лошите мисли запушват съзнанието. Не, че съм „за” високия холестерол, но според мен второто е много по-опасно. Приели сме пространството между ушите си за бездънна яма, в която можем да изсипваме всякакви гнусотии и си мислим, че те просто ще изчезнат някъде. Обаче мислите се превръщат в навици. Сами разбирате кои мисли, какви навици създават. И за да не стана поредния недоволен, мрънкащ, дървен философ, на който целият свят му е крив, си стягам раничката и тръгвам към Трън.
Преди свързвах раницата с учене, след едно зелено училище в първи клас обаче, тя се превърна в символ на свобода, пътешествие и приключения. Затова толкова често я споменавам в пътеписите си. Та… приготвям се да се впусна в ждрелото на река Ерма. Вече почти усещам хладината, която сякаш ме призовава и бърза да ме изтръгне от врящия град.
По пътя до Брезник срещам само горещина, след това горещина и прекрасни пасторални гледки. От двете ми стани светят златни поля, сред които се подава по някое зелено дръвче. Зад него надничат извивките на хълмовете и няколко остри върха. Небето прилича на току-що опъната постеля. Влизам в Трън, който носи облика на типичния малък град – чаровен със своята скромност. Минавам покрай хотел Ерма, след това по моста, следвам кафявата табела с надпис „Трънска екопътека”. След малко пристигам. Всички сенки на паркинга са заети, затова волю-неволю паркираме на слънце.
Минавам бариерата и вече съм на пътеката. Изкачвам се за кратко, после се спускам към дървен мост.
Стъпвам внимателно и гледам бушуващата река между гредите. След като минавам на отсрещния бряг, започвам стръмно изкачване. То ме отвежда на равна пътечка, толкова равна, че чак скучна. Но зейналият тунел, в скалата пред мен, бърза да ме опровергае.
Прокопан е от германците по време на Втората световна война. Идеята им е била през него да минава теснолинейка. По нея щели да придвижват бойно снаряжение, танкове и войници и да атакуват сърбите. Войната свършва, но тунелът си остава и аз тъкмо навлизам в него. Приятно хладно е. Светлината не може да навлезе във вътрешността му и не виждам къде стъпвам. Напредвам с малки крачки. Едва направила десетата обаче, снопове светлина докосват върховете на обувките ми. Допреди малко очите ми привикваха с тъмното, сега опитват да се погодят със слънцето. Това е животът, нагаждаш се според ситуациите, в които попадаш, бориш се , оцеляваш, опитваш се да постигнеш нещо, преди да се наложи да започнеш отначало.
Преди да тръгна по Трънската екопътека знаех, че след тунела има отбивка, която води надолу към реката. Знаех, че доста хора, идвайки за първи път, я пропускат. Знаех, че трябва да се оглеждам и както можете да се досетите, въпреки всичко това, и аз я пропускам.
Скоро пътеката излиза от ждрелото. Тя води към село Банкя, където пък е живописното ждрело на река Ябланица. Нямам намерение да ходя дотам заради голямата жега, която настава и малкото вода в раницата. Въпреки това любопитството ми ме води напред. Срещам един човек, който ме предупреждава, че мостът над реката е отнесен. Благодаря за информацията, но все пак продължавам. Не след дълго стигам реката и виждам изтласкания метален мост. Никак не ми се иска да спирам дотук, затова не ми остава нищо друго освен на навия анцуга, да събуя обувките си и да газя във водата. От брега не изглежда много дълбока, така че тръгвам. През първите няколко крачки реката е болезнено студена. Камъните под краката ми се хлъзгат, внимавам да не цопна цялата. По средата става малко по-дълбоко от предвиденото и водата намокря уж навития анцуг. Метър преди финала залитам, но балансирайки с обувките в ръце, стигам невредима до брега.
Сядам, за да изсъхна и да се стопля на слънце. Докато отново се обувам, на отсрещния бряг на реката, минава един рибар. Питам го дали по някоя от двете пътеки пред мен, мога да се върна до Трън. Той отговаря отрицателно и ми казва, че ако продължа още малко напред, ще съм в Сърбия. Обяснява ми нещо за гранична полиция, но вятърът отнася думите му, а след малко и самият рибар изчезва. Май е време да се връщам обратно и да търся истинската отбивка за Трънската екопътека. Явно желанието ми да намеря алтернативен маршрут няма да се сбъдне. Повтарям цялата процедура по събуването, газенето, съхненето и обуването.
Пътят обратно е още по-горещ. Копнея да се сгуша в сянката на ждрелото. На връщане отбивката за „Трънската екопътека” се набива на очи, така че дори аз не мога да я подмина.
Бързо се спускам по импровизираните стъпала, които се оплитат с корените на вековните дървета. Стигам още един дървен мост, закрепен между скалите. Това е едно от най-живописните места от маршрута. Възможно е да ми се струва така, заради хладината, която намирам в него. Мостът свързва двете скали от ждрелото, които сякаш се опитват да се докоснат.
Пътеката продължава нагоре по скалата, стига почти до върха и после се спуска обратно към Трън. На места се изкачвам на четири крака, помагам си като се хващам за най-близкия ствол или корен на дърво. Изведнъж изглежда, че пътеката свършва, но после дирята и става по- отчетлива. Жега, без никакъв вятър. Аз си мислех, че малко ще си проветря мозъка, но най-много да го сваря. Капнала от умора се облягам на една скала, след която пътеката се губи. Бързо ми минава мисълта да се върна. После решавам, че пътят надолу ще бъде по-трудното изпитание, затова както казва един известен спортист „Продължаваме напред!”.
Пътечката става по-равна и погледът ми чертае по извивките на планината и на пухкавите бели облаци, стелещи се над нея. Виждам отсрещната скала. Долу в ниското е пътят, по който дойдох. Радвам се,че не се отказах. Изкачвам се по-нависоко.
Сядам на прегорялата от слънцето трева. Свалям раницата и се подпирам на нея. Бавно изпъвам първо единия, после другия крак. От това място пътеката вече се спуска надолу и се връща в Трън. Искам да поостана още малко. Чувствам се добре. Мисля си, че няма малко и голямо щастие. Даже се чудя защо се казва „радвайте се на малките неща“, дори аз съм употребявала израза не един път. Радвайте се на всички прекрасни моменти! Фактът, че ги категоризираме като „малки“ и „големи“ си е чиста неблагодарност. Просто се опитвам да Ви кажа (и да го кажа на себе си) ценете подаръците на съдбата. Не утре, а сега:)
Пътеписаници 