Песента на Старата


Утрин. Небе – като току-що опъната постеля… Показа се Старата на портата. Почука с бастуна три пъти по кривите каменни плочи, по тях и баба ѝ стъпвала и майка ходила. На тях тя проходи, на тях като малка си пукна главaта, докато тичаше да посрещне животните от паша, на тез плочи изсипа сълзите си по първата любов, тука плака майка ѝ, като я взимаха сватбарите, на тея пусти плочи, върху бял чаршаф се търкулна питка-прощъпулник на първата ѝ рожба. Баш за нея беше излязла тука на портата…

Гледаше прашния път и малко зад него. Старата беше наредила масата, сложила покривката на цветя, че ѝ беше най-нова, а отгоре ѝ нареди питка, омесена с майчини сълзи и повита в червена кърпа. Миришеше на любов. Мушкатото и здравецът се кокориха на прозореца, сякаш и те очакваха нещо…

Чакаше и Старата на прага, чакаше по прашния път да се чуят едни познати стъпки. Някога те бяха тихи и плахи, после бързи и твърди, а след туй затихнаха… все по-рядко ги чуваше… Всеки ден ставаше, премиташе двора, поливаше градината, говореше на цветята, месеше питка и чакаше… Лятоска правеше сладко от смокини, лютеница и туршия и всичко прибираше. Пазеше го, че ако поискат децата – да има! Ама тея деца така и не поискаха. Обаждаха се по празник или като много ги заядеше съвестта, че са я оставили „в туй забутано село“. Искаха да я правят гражданка, ама сърце не ѝ даде да си остави къщата, земята и тея пусти криви каменни плочи под краката ѝ. Тръгнеше ли, дворът щеше да се покрие с бурени, ама същите тея бурени щяха да прокарат и в нейното сърце. Далеч от земята, от слънцето, дето се скриваше всяка вечер зад дувара, а сутрин влизаше през прозореца и огряваше иконата на Богородица – като си го представи, ѝ се дорева. Ама не заплака, стисна сълзите така, както само една майка може да направи и остана да чака.

Стоеше Старата на портата и си приказваше със Самотата. Те бяха стари познайници. Откакто погреба мъжа си преди 20 години, сърцето ѝ се сдружи с нея. В началото не се спогаждаха много, но после всяка склони с нахождането на другата и почнаха да мелят брашно. Острият звън на домашния телефон (не ги разбираше тя тея джиесеми) скършваше меленето и даже Старата забравяше за малко за него. После бавно, бавно сядаше пак на миндера и поглеждаше Самотата как спокойно стрива житните зърна и ги превръща във фин прах. Приближаваше се до нея и почваха да мелят заедно, че ако дойдеха децата да има с какво да ги нагости, барем една питка да изпече!

Колкото неща бяха минали през ръцете на Старата, триж повече пред очите, а през сърцето – безчет! Туй, дето през майчиното сърце минава, и на най-лошия си враг недей пожелава! Само тя си знае мъката, само за нея си я пази и пак намира сила да обича! Че даже и не я търси със зор, тя си идва леко, като песен. Най-силно я чуват децата тая песен, ама мине се време и я забравят…

Затуй сега Старата пееше, пееше не с гърло, а със сърце и песента ѝ се разнасяше оттатък баира…. барем намери нейните рожби и те си спомнят откъде идва тая песен….

One thought on “Песента на Старата

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s