Припомням си (а в това число и на вас) едно много зелено и слънчево пътешествие. Спомените ме отправят към Североизточна България, в една от най-величествените крепости по нашите земи. Тя е устоявала на нашествията на варварите и сега посреща своите нови обитатели – пътешествениците! Това е крепостта Овеч, разположена на красиво плато, източно от град Провадия!
Всъщност платата, на които се простира, са две – Калето и Табиите. През III-ти век варварските нашествия от север зачестяват и това налага построяването на крепостта.
Местоположението ѝ има много стратегически предимства. Крепостта е защитавала пътищата, които преминават през дефилето на Провадийска река, от Черно море към вътрешността на полуострова и от поречието на Дунав на юг, през сравнително ниските проходи в Източна Стара планина към Одрин и Константинопол.
В миналото крепостта е известна с гръцкото име Проват. Българите я наричат Овеч, а османците – Таш хисар или „каменна крепост“. Археологическите проучвания доказват, че укреплението се използва до първите десетилетия на VII-ми век. По-късно крепостта отново е обитавана – от X-ти до края на XVII-ти век.
Овеч ме посреща в един слънчев майски ден, преливащ от жега и макове. Влизам през източния вход, който е запазен в оригиналния си вид, с изсечени в скалата каменни стълби. Той е и най-удобен, ако идвате със собствен превоз. Можете да паркирате пред самата крепост и да започнете разходката си из останките.
Изкачвам се по стълбите и пред мен се рисуват зелени пейзажи. Тъй като крепостта е построена върху плато, вятърът тук се разхожда необезпокояван. Понякога е нежен като милувка, а в следващия момент е свиреп като вихрушка.
Разхождам се от край до край на платото. Градът е в краката ми. Изведнъж виждам нещо, което се различава от цялата картина – огромна метална вита стълба. Ако трябва да съм по-точна, съставена е от цели 111 стъпала! Това всъщност е западният вход на крепостта, който е достъпен откъм града.
Най-впечатляващ обаче е северният вход – той е и главен за крепостта. Пред него е изградено мостово съоръжение с дължина 150 м, което свързва две плата – Калето и Табиите. Ако сте разглеждали снимки на Овеч, то със сигурност свързвате крепостта точни с този мост.
Минавайки по него, сякаш се връщате през XII – XIV-ти век, когато крепостта е военен, религиозен, икономически и административен център на региона. Това са златните ѝ години. В края на XVII-ти век провадийската крепост е изоставена. Каменният материал от нейните укрепителни съоръжения и сгради е използван за строежи в град Провадия и съседните селища. Днес само руините, част от които са реставрирани, продължават да напомнят за някогашния ѝ блясък.
Говорещият кладенец – дълбок 79 м, митрополитската църква, рицарският затвор, кулата с дяволската пътечка и Калугерските дупки са някои от най-забележителните места в крепостта, аз обаче не мога да откъсна очи от гледката. Тук сякаш към кацнала на рамото на някой орел и той ме повежда над плата, равнини, градове и ми позволява да видя битието с друг мащаб – по-голям, по-плътен. Тук и цветовете сякаш са по-различни. Преливат се, сякаш се галят, наслояват се и пак се разделят.
Ако искате да научите още за историята на крепостта, посетете Историческия музей в Провадия. В него се съхраняват най-интересните предмети. Сред тях са стотици монети (златни, сребърни, медни, бронзови), пръстени, оръжия, предмети на бита. Експонати от Овеч има в историческите музеи в Дългопол и Варна. Две каменни колони с надписи от хан Омуртаг са изложени в Националния археологически музей.
Аз оставам още малко на дървения мост – да послушам вятъра и да погледам зелената прелест, която се разлива край мен! Слънцето вече прежуля страните ми, но аз не обръщам внимание. Тук, между двете плата, изпитвам смесени чувства. От една страна съм толкова малка и нищожна на фона на тази огромна крепост, а от друга – високо съм! Тук, където малките неща не могат да ме достигнат. Полет на душата – това ми подари една от най-величествените крепости по нашите земи!
***
Пътеписаници 