Язовир Доспат: В търсене на рая за хамаци

Най-после сме отново в Родопите! Щастие, борове и августовско слънце! Хамаците в багажника чакат да бъдат полюшнати от планинския вятър. И ние чакаме. За последно скитахме по родопските извивки през лятото на 2017 г., когато пишех книгата „Мистични разходки из България“. Тогава се надпреварвахме с времето, за да видим всичко, което бях планувала, да чуем всяка история, да издебнем най-добрия кадър. Сега е спокойствие и блаженство. Улавяне на мига. Защото няма да се повтори и точно в това се крие неговата красота…

Красота и багри се разстилат и край прозореца ми. Уж е лято, а пейзажът ми прилича на есен. Тук-таме се смеят пожълтели листа, слънцето грее някак по-меко и мирише на гора. Не знам защо, но в моята глава есента мирише на гора, по-точно на борова гора и на смола.

Спускаме се към един от най-големите язовири в милата ни родина – Доспат. Оглеждаме се за отбивката за Сърница, нетърпеливи да разберем защо аджеба всички ходят на палатка там. Мислим си, че и на хамаците ще им е добре да се полюшват на Сърница. След час и половина търсене на най-подходящото място за тях, и за нас, най-неочаквано…. НЕ го откриваме. Явно доста хора са решили да проверят как е къмпингът около язовира и това решение взело, че им харесало. Навсякъде палатки, въдици, прострени кърпи, дюшеци. А пък ние, тръгнали да задоволим интровертните си потребности, се почувствахме меко казано „не на място“.

Продължаваме да търсим нашето място за хамаци и душевно уединение по пътя към Доспат. Завой след завой и…

– Малеее, чаакаай! Виж, виж, малеее! – горе-долу така звуча, когато се опитвам да изразя възхищение. (Иначе в писмена форма се старая да съм по-поетична 😀 ) Възклицанието ми е предизвикано от ето тази гледка:

На това място добри хора са поставили пейки и масичка с божествена гледка към язовир Доспат. Виждате ли малките полуостровчета с борови дръвчета, които се врязват във водата. Посочвам ги и казвам:

– Там сме! – вътрешно (и външно) ликувам. Толкова се радвам, че го открихме – Рая за хамаци! Сега остава да стигнем до него.

Бързо се връщаме в колата, че и без това след нас спряха още две коли, които решиха да си правят селфита на гледката. Където и да отидем, след нас все е тарпана (много хора на малко за целта пространство).

Движим се бавно и се оглеждаме за отбивка вдясно. Ето я – спуска се стръмно надолу към язовира. Първо се зарадвахме, а после се молихме да слезем по нея, без да оставим гърнето на автомобила за спомен. Криво-ляво преодоляхме спускането и пътят нататък ни изглеждаше (почти) като магистрала. Е, вярно, беше малко прашно, каменисто, но друсането поне със сигурност разби всички евентуални камъни в бъбреците. Аз като ви казвам, че пътуване е здраве – както психическо, така и физическо!

Естествено повъртяхме се още известно време, за да намерим хем „най-достойните“ борове за нашите хамаци, хем между тях да се вижда водата и отразяващото се в нея слънце. Знам, много изисквания, но се справихме. Не мирясах, докато не завързахме хамаците и не се излегнахме блажено в тях.

Ура! Победа! Раят за хамаци съществува. Той е на яз. Доспат, Западни Родопи. Разбира се, това е пълна илюзия, защото райят, както между впрочем и адът, се намират в умовете на хората. За щастие в моя ум е светло, тихо и ухае на борове.

Не знам колко време се полюшваме в хамаците, улисани в напоителни разговори, чист смях и споделено мълчание, но слънцето вече не пръска искри между дърветата, а се скрива зад планината.

– Хайде да слезем до водата!

Не ми трябва втора покана. Обувам гуменките, слагам фотоапарата през рамо и тръгваме, хванати за ръка. Под краката ни се стели килим от борови иглички, а над нас небето розовее. Слизаме по камъните, а очите ни се плъзгат по застиналата водна шир.

Слънцето вече едва се подава зад планината. За минути небето става огнено червено, после оранжево, сладко розово, лавандулово лилаво, все по-тъмно и по-тъмно, докато изгрее Вечерницата…

Тя е като надеждата, която озарява душите ни, когато става най-тъмно. Въздига ни и ги подготвя за утрешния ден, когато ще изгрее отново, за да можем да вървим към светлината.