Какво ново?

„Планините на България” – фотографии и пътеписи за ценители


Радостно събитие в света на пътешествениците! Днес разбрах, че е изляза книгата „Планините на България” на колегата пътешественик и журналист Иван Панкев. Винаги се вълнувам, когато се случи нещо подобно, защото знам колко усилия, време и постоянство изисква, освен това ще имам още нови идеи за (планински) пътешествия!

Познавам Иван от времето, когато бях главен редактор на Peika.bg. Още тогава знаех за интереса му към българските планини, които се простират далеч зад популярните Рила, Пирин, Родопи, Витоша и Стара планина. С любопитство следях поредицата му Планините на България в неговия блог. Зареждаше ме с топло чувство и любов към върховете – тези, непознатите, които рядко можете да видите в социалните мрежи. Когато разбрах, че неговите пътешествия вече живеят върху страниците на книга, много се зарадвах и затова я споделям с вас!

Иван Панкев

„Планините на България” е вълнуващо луксозно издание, което съчетава над 200 завладяващи фотографии и 54 пътеписа! В откровен стил авторът разказва за изкачванията си до първенците на българските планини, както и до някои емблематични върхове. Най-впечатляващото за мен е, че Иван Панкев разкрива слабо познати върхове и планини, чиито имена, може би, не сте чували!

Харесвам неговия прям стил без излишен патос. Това е просто един човек, който обича  планината и има сетива за различните ѝ нюанси. За мен добрата книга е вълшебство – нямам търпение да се отправя на следващото ми приключение с „Планините на България“!

И за да не мислите, че ви говоря празни приказни, споделям с вас откъс от книгата:

Земенска планина е част от Милевско-Конявската планинска редица и е още една от множеството планини в област Краище. Най-достъпната изходна точка е гр. Земен, откъдето до най-високата ѝ точка води рядко използвано асфалтово шосе. За съжаление, самият първенец вр. Тичак (1295 м) е забранен за посещение, защото на него има действаща военна база.

Отново съм във влака за Земен – през есента на 2017 г. сякаш съм абониран за него. Сутринта едва ли не съм се самопринудил да изляза от вкъщи. В началото на ноември над София тегне сива пелена от мъгла, смог и депресия, която се просмуква в мен с всяка глътка свеж столичен въздух, ухаещ на запалени камини и изгорени газове, и постепенно ме изпълва с апатия.

На гарата в Земен нещата не са кой знае колко по-различни. Поемам нагоре, като се стремя да избягвам асфалта, доколкото е възможно. Гледката на местната каменна кариера, разкъсала снагата на планината, въобще не помага за разсейването на налегналите ме тягостни чувства. Самото движение обаче разпръсква здрача вътре в мен и пейзажът вместо потискащ, вече ми се струва мистичен.

Това не ми пречи да мрънкам:

– Уф, гората е прегоряла и хубавите цветове са преминали. Закъснял съм!

Натъквам се на малка като кръпка група дъбове, които все още съхраняват слънцето в златистите си листа. И тази тяхна светлина осветява вътрешния ми мир и настроението ми съвсем се оправя.

Крача бодро с една мисъл в ума: „Корабът потъва не когато е във водата, а когато водата е вътре в него“. В пълен синхрон с нея мъглата се разнася и ме обливат меките лъчи на есенното слънце. Сред шубрака притичва сърна. Очертава се един съвсем нелош ден.

Понапуканото като крокодилска кожа шосе лъкатуши през гора с опадала шума, но аз въпреки това се опитвам да си открадна някой кадър с последните нюанси на есента. Финалният участък е открит и просторен. Оградата от бодлива тел с табели „Военен обект“ не ме огорчава.

Тръгнал съм със знанието, че няма да успея да измина оставащите 100 м. За по-интересно на връщане се спускам към село Калотинци по преплитащи се черни пътища. Решавам да посетя и праисторическото светилище Вранъ камък. Големият проблем с този род места е тяхното намиране. Обикновено информацията в интернет е доста схематична и този случай не прави изключение: „намира се на източната страна на село Враня стена“. Много полезно, няма що! Въпросното село е съставено от 22 махали, разхвърляни из северния склон на Земенска планина и южния склон на Рудина планина.

Прибягвам до нещо, което правя само при крайно отчаяние – искам информация от местните. Опитът ми показва, че тя често е подвеждаща.  

Днес е щастливият ми ден! В този все по-обезлюдяващ се край си е цяло чудо да намериш постоянно обитавана къща, а аз попадам директно на правилния човек. 88-годишният дядо Спас от половин приказка разбира какво търся и веднага ме упътва натам. Не ме пуска обаче да продължа толкова бързо – рядко има възможност да си поговори с някого, комшиите му живеят далече. Изчезва за миг в къщата си и излиза с кутия шоколадови бонбони и пакет бисквити. Почерпва ме и се впуска в дълъг разказ за местни легенди и партизански истории.

Разбира се, не пропуска и най-често задавания ми въпрос:

– Ама защо сам, бе, младеж? Намери поне един за компания! И вземи една тояжка!

На сбогуване се опитва да ми набута в ръцете оставащите лакомства:

– Да си имаш, път те чака!

Обикалям около Вранъ камък, търся, но описваните елементи на светилището като цяло ми убягват. За сметка на това съм там точно по залез, а високите скали са обърнати на запад. Трудно бих могъл да попадна на по-подходящо място за изпращането на този съвсем нелош ден.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: