Тази година зелената премяна на планината сякаш се задържа по-дълго от обикновено. И изведнъж… всичко пожълтя, включително и липата пред прозореца ми. За един-два дни се ошушка и сега стърчат само голи клони. Посетих Винишки камък, над Мъглиж, някъде между тези две събития. На места гората беше с грейнали зелени листа, а на други – обагрена в ръждиво, оранжево и златно.
Колата се катери по завоите към Мъглижкия манастир. Оставаме я там, за да събира слънце и да е топличка, когато се върнем. До Винишки камък водят два пътя – единият е по-кратък и по-стръмен, а другият обиколен и по-полегат. Решавам да се изкачим по стръмния, който преминава покрай стените на манастира и пъпли по гърба на планината.
Слънцето, което досега ме препичаше през прозореца, се оказва много измамно. По-скоро не слънцето, а вледеняващият вятър, който му прави компания. Началото на ноември е времето, в което на припек не може да се стои, а на сянка умираш от студ. „Доста странно“, мисля си наум. Шантаво време. Закопчавам ципа на якето догоре и тръгвам по пътеката, затрупана с листа. Още след първите няколко метра дробовете ми се пълнят със студен въздух. Изкачването ме кара да дишам все по-дълбоко и ми става все по-студено. Слънцето е някъде далеч зад клоните и хич и не мисли да ми се притече на помощ.
На фона на опадалите листа има прясна, току-що изникнала трева. А сега де? Пролет ли е или есен? Шантаво време!
Вървим само от около 30 минути, но на няколко пъти гърбът ми пари от жега, а после го побиват ледени тръпки. По пътеката няма панорамни гледки, затова не очаквайте да ви разказвам за такива. За това пък има цветове. Не мога да им се насладя много, защото освен вледеняващия въздух, който стига до дробовете ми, вятърът и разликата в надморската височина направо ще ми пръснат тъпанчетата. Какво да се прави, пътешествията не винаги са романтични… 🙂
Тъй като почти стигаме до Винишки камък, е редно да ви кажа, че това не е някакъв определен камък. Самата местност се нарича така. На една от скалите има вкопана икона на Света Троица, а на върха ѝ – метален кръст и веещ се български трибагреник.
Вятърът, за щастие, утихва и ушите ми спират да пищят. Тук на слънце е приятно и дори имам настроение за няколко снимки. Чудя се защо не си взех шапката, но когато отварям раницата, за да извадя шишето с вода, познайте какво виждам вътре? Шапка, разбира се! Стои си на дъното, без да каже нищо през целия път… А на мен ми измръзнаха ушите. Е, това справедливо ли е?! Грабвам я бързо и преди да затворя, виждам книгата, която чета в момента – „Щастливците не карат колело“ на Костадин Николов.
Нахлузвам шапката ниско над очите ми и си спомням за някои от моментите в книгата. Мисля си каква мотивация трябва да имаш, за да тръгнеш с колело от Велинград до Германия?! Да помъкнеш преносима печка на дърва, но да не си вземеш сандали? Палатката да бъде твоят дом, а наградата за изтощителното каране да е ориз с пастет? Е, поне докато си на Балканите можеш да похапваш по някоя плескавица и да мушнеш някоя биричка. Влезеш ли в Европата обаче, можеш да си позволиш основно арабска храна. Даже ако имаш късмет, ще попаднеш на арабин, завивал дюнери на Слънчака. Да, Костадин има този късмет! Но не е само това – спи при непознати и се събужда жив и здрав, среща много шантави, но добри хора и се пуска по реката на живота. Така цели 2300 км. Евала! Нямам какво друго да кажа. Много се забавлявам с приключенията на Костадин.
И сега се забавлявам, след като го няма гадния вятър, отвял ушите ми. Всъщност и да е тук, вече не го усещам, защото те са станали безчувствени, а и вече си намерих шапката!
От Винишки камък пътят продължава до връх Попак. Само снимам табелата, но не се качваме до там. Оставяме го за „друг път“, което значи, че вероятно никога няма да се качим.
Решаваме да се върнем по обиколния път и се спускаме бавно надолу. След малко пред нас изниква Анубис. Бог Анубис. Като онзи от логото на едноименното издателство. Вижте снимката и после кажете, че не ви прилича на него.
Пътеката се спуска надолу. Тясна е, колкото да мине един човек. От нея скалите се разкриват в нова светлина. Вече се виждат кръстът и знамето (или поне това, което е останало от него), за които споменах преди малко. Слънцето и вятърът са по-милостиви, сигурно защото знаят, че си тръгваме.
Пътят наистина е по-заобиколен, по е лек и приятен. Влизаме в гората и си казваме „чао“ с панорамните гледки. На единия разклон объркваме пътя, благодарение на дървосекачите, които непрекъснато правят нови и нови пътища в гората. Макар че, ако не бяхме се объркали, нямаше да видим тази изумителна скална глава.
Още малко и стигаме до края на пътеката. Нямам търпение да се шмугна в стоплената от слънцето кола. Знам, че човек винаги е на точното място, в точното време, дори да не му изглежда така. Сещам се какво ми написа Костадин на първата страница в книгата: „Пусни се по течението и то ще те изхвърли на подходящия за теб бряг!“
Пътеписаници 