Всичко от заглавието ще откриете В и ОКОЛО Велико Търново! Вече ви разказах за Музея на илюзиите, който ни забавлява и омая, а сега е време да дръпна завесата към още 3 интересни места в района. Спокойно можете да ги посетите за ден, че даже да ви остане време за сладолед и разходка из пъстрите улици на старопрестолната столица.
Диви кактуси в село Пушево
Започваме от село Пушево, което се намира на 12 км от Велико Търново. Една табела в началото на селото привлича вниманието ни, на нея пише КАКТУСИ!
Отбиваме колата и тръгваме по тясна пътека с изгоряла от слънцето трева. Първо се спускаме към една чешма със звучното име „Бисерна вода“. Местните смятат водата за лековита, наливаме си от нея и продължаваме.
Връщаме се на табелата „Кактуси“ и се изкачваме по още по-тясна пътечка. Сред добре познатия пейзаж на родния Балкан се появяват необичайни растения – диворастящи кактуси. Те са от вида Опунция, родината им е Мексико, но как ли са се озовали по нашите земи?
Интересен факт е, че старото име на село Пушево е Гурбетчийско. Нищо чудно жителите му да са ходили до Мексико и да са привнесли екзотичното растение. Това е романтичната история за появата им, а по-реалната е, че се пренасят от птиците, които кълват семената. В началото никой от местните не знаел как се казват странните бодливи цветя и в селото започнали да ги наричат жаби, заради широките им, зелени листа.
Кактусите цъфтят през май-юни с жълти и червени цветове, и тогава са най-красиви. Не успяхме да ги видим в този им вид, но все пак са интересна гледка!
След като ви разказах за тях във Фейсбук, се появиха много хора, които споделиха, че „красивият кактус Опунция е един от най-инвазивните видове в Европа, който унищожава останалите видове растения и е опасен за животните като наранява ходилата им“.
Други читатели на блога, които живеят в района, споделиха, че дивите кактуси „от поне 7 години си стоят на едно единствено петно и за това време не са се разраснали из полето“.
Оказа се, че подобни диворастящи кактуси има и на други места в България, включително и край родния ми град Айтос.
Парк „Мини България“
След кактусите се отправяме към Велико Търново и парка с миниатюри „Мини България“. Разположен е в подножието на крепостта Царевец, точно под Балдуиновата кула. На територия повече от 12 дка са представени реалистични миниатюри на едни от най-емблематичните български сгради, културни, природни и исторически забележителности.
Разхождаме се между храм-паметник “Св. Александър Невски”, Народен театър “Иван Вазов”, Рилския и Бачковския манастир, крепостите и дворците на България. Според мен сградите са доста по-сполучливи от природните забележителности и са изработени прецизно до най-малкия детайл.
С няколко крачки проследяваме развитието на българската държава – виждаме Голямата базилика в Плиска, крепостта Царевец , двореца „Евксиноград“ във Варна, пл. „Независимост“ в София.
Мястото е интересно, най-вече за деца и чужденци, които в рамките на час могат да се запознаят с едни от най-популярните забележителности на страната ни.
Парк Ксилифор
Малко преди залез слънце се отправяме към парк „Ксилофор“, само на 4 км от Велико Търново. Освен с необичайното си име ни привлича и с още няколко неща. Зеленината – тук ухае на свежо, на дървета, а не като в града на жега. Целият парк е изпъстрен със скулптури от дърво и метал. Любима ми стана тази дървена библиотека!
Мястото не е много популярно за туристи, но местните си го знаят и често идват с децата си, за да поиграят и да се разходят. Най-красивата част от парка определено е езерото, което гъмжи от живот.
Рибки, патици, костенурки и един елен. Да, елен в езерото! Е, не истински, разбира се. Скулптурата се носи на платформа във водата, а слънцето танцува по гърба на благородното животно.
Избираме си пейка на шарена сянка и сядаме, за да погледаме танца на патиците. Тук времето тече сякаш на забавен кадър. Виждам баба, дядо и двете им внучета, които са се надвесили над езерото от терасата на снек-бара, и хранят рибките. Всички се смеят, а малчуганите се кокорят с учудени очи. Радват се и смехът им бликва като река, която помита всички грижи със себе си.
Обичам времето, в което слънцето се скрива зад хоризонта. Вълшебно е. Носи надежда и осветява онези кътчета от душата, в които се крие истинския смисъл на живота.
За вечеря се връщаме в Търново. Намираме си чудна механа с домашна храна и гледка към паметника Асеневци. Останалото е история… залязващото слънце, стръмните улици, накацалите къщи и духът на града.
Пътеписаници 