В Родопите за 5 дни – Триград и Дяволското гърло

Дойде времето да ви разкажа за нашето 5-дневно пътешествие в Родопите. Този път решихме, че няма да претрупваме списъка с места, които искаме да посетим и, както пее Стефан Вълдобрев, „ще я караме полека“. Това е и едно от онези пътешествия, на които успяхме да си починем и да отседнем на наистина уютни местенца, които са много по-близо до дом, отколкото до хотел.

Първият ден посвещаваме на мързелуване, басейн в Хисаря, пътуване по любимия ми път Кричим-Девин и пристигане в Триград. Любим ми е, защото се движи покрай яз. Въча.

Спираме 30-ина км преди с. Триград, за да си вземем сладолед от селски магазин. Слънцето напича, шапките ни хвърлят обли сенки, а ние си ближем сладоледа.

Влизаме в Триградското ждрело – все тъй величествено, но някак по-пусто от обикновено. Личат си местата, на които реката е отнела част от пътя през зимата. Има нови асфалтирани участъци, укрепвания на пътя, но за щастие сега е напълно проходим.

*Ние пътувахме на 14 юли и нямахме никакъв проблем с придвижването по пътя до с. Триград.

С всеки следващ завой скалите, между които се провираме, стават по-стръмни, остри, но и по-магнетични. Не мога да откъсна поглед от гледката през прозореца. По-хубаво е от фантазия, защото е истинско.

Пристигаме в Триград малко след 5 часа следобед. Селото е пораснало – нови къщи, хотели, но животът сякаш е избягал. Не се виждат хора по улиците, дори дежурните баби ги няма по пейките. Горещо е, може би това е причината, но все пак жегата в планината, не е като жегата в равнината.

Къщата на леля Роси в Триград

Лесно откриваме къщата на леля Роси – всички така я знаят в селото. Намира се в центъра, точно зад голямата бяла сграда на Горското стопанство.

Заставам пред стълбите, водещи в двора на леля Роси. Арка от бели рози ме посреща на входа, където и да спра погледа си, ме гледат цъфнали цветя. Перфектно окосена зелена трева се постила като черга в единия край на двора, а върху нея – малка маса от ратан и две удобни кресла. „Точно като за нас“, мисля си и вече се усмихвам, защото знам, че сме избрали правилното място.

Леля Роси ни посреща с широка усмивка и смеещи се очи. Има хора, които са уютни като дом. Втурвам се да ѝ помогна, защото виждам, че носи цяла тенекия сирене в едната ръка и прясно пилешко месо в другата.

– Недей, леля, това не е за твоите нежни ръце. – казва леля Роси и се усмихва от сърце.

Мъжът ми обаче взима нещата в свои ръце. Помага ѝ да пренесе всичко до къщата и се улисваме в сладки приказки.

За леля Роси и нейната приказна къща мога да говоря много – за чистотата и гостоприемството, за меките като облак легла с най-пухените завивки, за аромата на току-що приготвена закуска сутрин, за гледките от прозореца, за вкусната вечеря и сладките приказки на двора. Чак когато си тръгнахме, осъзнах, че не съм снимала нито прекрасната стая, нито домашната храна, но пък споменът си остава за нас.

В къщата на леля Роси може да видите два мои кадъра от с. Ковачевица

Сутрин в Триград

Сутринта в Триград е свежа. Хапваме марудници (родопски палачинки) със сиренце, ароматно малиново сладко и най-вкусното сладко от кайсии. Събираме сили, защото днес сме предвидили разходка до пещера Дяволското гърло и най-високата панорамна площадка на Балканите – Вълчи камък. Леля Роси ни завива всичко, което не успяваме да изядем за изпът и ни изпраща да скитаме из дебрите на Родопа планина.

Решаваме първо да отидем до село Гьоврен, за да си наемем джип за разходка до Вълчи камък. Всъщност джипове има още на главния път за Триград, преди да се отклоните за село Гьоврен. Намират се точно срещу ресторант „Мелницата“. Видяхме ги вчера на идване и сега искаме да проверим дали има и други желаещи за разходка.

Стигаме на уреченото място, джипове има, но не и хора. Решаваме, че ще изчакаме малко, все пак е 10 часа сутринта. Скриваме се от жаркото слънце в тази дървена къща. Тя е част от ресторанта, но той отваря чак на обяд.

Чакаме около 45 мин., но няма никакво движение, а още по-малко туристи, желаещи да си разделим джип до Вълчи камък. Решаваме, че няма да чакаме повече и се насочваме към пещера Дяволското гърло.

Пещера Дяволско гърло

Влизането в пещерата (какво и в повечето пещери) става на кръгъл час. Бързаме, за да хванем групата в 11 часа. Обличаме по един суитшърт и сме готови за експедиция.

Сигурно много пъти сте чували легендата за Орфей, който влиза в подземното царство, точно от тук – през Дяволското гърло, за да търси своята любима Евредика. Екскурзоводът не пропуска да ни я разказже с необходимия патос, но освен това научаваме и много други интересни неща за пещерата.

Защо пещерата се казва Дяволско гърло?

Старото ѝ име е Клокотник, заради грохота на вода, който се чува още от входа. Има обаче две доста основателни причини пещерата да бъде прекръстена на Дяволското гърло. Естественият ѝ вход, който сега играе ролята на изход, много прилича на дяволска глава. И ако това ви се струва твърде субективно като причина, то изчезването на предмети в гърлото на пещерата е самата истина.

Местните хора разбират за този феномен преди години, когато реката отнася 350 кубика дърва, които пропадат в Дяволското гърло. Тъй като знаели на кое място реката излиза от пещерата, отишли да ги чакат там. Минал се един, два, три дни, цяла седмица, но от дървата нямало и следа. Нито трескА не изляза от гърлото на Дявола.

След това започват многобройни опити за установяване какво точно има под пещерата и колко дълбоко се спуска тя. Използвана е най-модерна техника, която обаче винаги остава под водите на пещера.

Един от опитите с оцветяване на водата доказва, че реката, която влиза и излиза от пещерата, е една и съща. Би трябвала разстоянието от входа до изхода, което е около 200 м, да се измине от реката за секунди. Оцветената вода обаче се бави повече от два часа, което означава, че под Дяволското гърло има подземни галерии, през които реката преминава, преди да излезе отново на повърхността.

И до днес никой не знае какво се крие в дълбините на Дяволското гърло. Не случайно пещерата попада в топ 100 на най-мистичните места в света.

Бучащата зала

А сега да поговорим за Дяволското гърло в цифри. Пещерата е пропастна и се е образувала от река, падаща от 42 метра височина и то под земята. По този начин се е образувала огромната Бучаща зала. За да се стигне до нея, минавате през 150-метров тунел, прокопан на ръка от местното население. Това е изкуствено създаденият вход на пещерата.

Докато наближаваме Бучащата зала, се чува непрестанният грохот на падаща вода. Залата е наистина огромна – дължина 110 м, ширина 40 м и височина до 35 м. В нея без проблем се побира целият храм-паметник „Александър Невски“ в София.

В пещерата липсват сталактити, сталагмити или други образования, тъй като тя е сравнително млада, на 175 000 години. Самата атмосфера в нея обаче е не по-малко интересна.

Малко преди да стигнем до стълбите, които извеждат към горната земя, минаваме покрай „изворът на Орфей“ или „сълзите на Орфей“, които се спускат от тавана на пещерата. Местните хора вярват, че те са лековити и изворът сбъдва желания. Това обяснява защо мястото е пълно с монети, оставени от посетителите.

Най-високият пещерен водопад на Балканския полуостров

Стигаме и до най-предизвикателната част на пещерата с нейните 301 стръмни стъпала. Ако мислите, че не можете да се справите с тях, върнете се с екскурзовода по обратния път.

Според мен обаче те са най-интересната част от пещерата, защото минават покрай най-високия пещерен водопад на Балканския полуостров. Гледката със спускащата се вода и светлина отгоре е магична. Грохотът на водопада заглушава всички мисли и те кара да се чувстваш така, сякаш на света не съществува нищо друго.

Най-накрая излизаме от гърлото. Светлината е силна и зениците инстинктивно се свиват. Навън е истински зелен рай. Скалите са покрити с пищна растителност. Прекрасно е!