Приказните села на Родопите – Ковачевица


Пътят се вие през гората. Отдясно високи скали, отляво – пропаст. Завоите стават все по-чести, а селото още не се показва. Движа се по поречието на Канина река и със затаен дъх поглъщам цялата прелест на планината.

Изведнъж от нищото се показват каменните покриви на първите къщи, които ме приветстват. Сред тях се издига бяла и стройна, четириетажна камбанария – най-високата в Западни Родопи. Няма съмнение – това е Ковачевица! Селото ме посреща притихнало и замислено. От двете ми страни се редят кичести дървета с приведени клони. Стъпвайки на прашния път, чувствам, че съм се завърнала към нещо познато. Нали знаете гъделичкащото чувство, когато минете покрай улицата, на която сте играли като малки или прекрачите двора на бабината ви къща, в която сте правили не една или две бели. Ето такъв гъдел усещам и аз в планинското селце.

Тук всички къщи са напълно автентични, за това и цялото село е обявено за архитектурен резерват. Всяка от тях носи името на своя стопанин, издялано върху дървена табела, закачена до портата. Освен здравия им градеж от камък, размекната пръст и дърво, отличителна черта на тукашните къщи е просторният чардак, наречен „потон”. Такъв има и домът, в който се приютявам. В двора, окичен с предмети от по-миналия век, ме посреща жизнерадостна старица с блага усмивка и смеещи се очи. Показва ми стаята и пали камината. Въпреки че е началото на май, студът не се е оттеглил от планината. Тук все още пушекът се издига от всеки комин.

Къщата е разположена по-високо от останалите. Чардакът ѝ е като наблюдателна кула, от която мога да огледам цялото село. Тук през лятото стопаните отмарят след дългия и горещ ден. Смеят се, споделят си и гледат звездите. Те са много по-ярки от мъничките светулки, който виждам от града. Колкото и красива да е панорамната гледка, ако не се разходя по виещите се между къщите калдъръмчета, все едно нищи не съм видяла.

Обиколката ми започва от църквата „Св. Никола”. В годините на Османско владичество, тя е вдъхвала надежда за по-добър живот на хората в селото. Затова носи името на Свети Никола – покровител на пътниците и бежанците, каквото е коренното население на Ковачевица.

Първите българи идват тук след ликвидирането на Търновското царство през 1393г. Втората вълна от заселници залива селото през XVII век, когато е било най-масовото и насилствено помохамеданчване на българите. В храма се е помещавало и килийното училище. За съжаление днес камбанният звън се чува само в четвъртък, когато идва свещеник от съседното село. През останалото време църквата е заключена. Причината е, че някогашната кипяща от живот Ковачевица, с население около 2000 души, е обезлюдена и в нея не живеят повече от петдесетина души. За щастие целогодишният туристически поток влива носи сили в селото.

Тук всяка къща е късче история. Не случайно Ковачевица е любим декор на много режисьори на български и чуждестранни филми, сред които „Мера според мера”, „Мъжки времена”, „Закъде пътувате”. Този приказен свят от камък и дърво обаче се руши. Голяма част от ковачевските къщи се крепят на магия. Стрехите им заплашително се накланят, сякаш искат да се отскубнат. Дуварите се разпадат, а покривите им са пробити. Захвърлени като парцалени кукли от собствениците си, които или нямат средства да ги поправят, или изобщо не могат да бъдат открити. За това ни разказва кметът на селото, приседнал край огнището в дома на нашите домакини. Той говори за ковачевските къщи като за свои родни деца, а мъката напира да се излее от очите му.

Умълчаваме се и разговора поема бабата със смеещите се очи. Тя се оказва най-сладкодумна от всички. Разказва ни за живота в селото, за делниците и празниците, за параклиса „Св. Георги”, на който всички се събират на Гергьовден. Не пропуска да се похвали с многобройните „кинаджии”, които идват в Ковачевица и с местните забележителности като „Козият камък” (обсерватория от времето на траките), „Синия вир” (каскада от прагове и водопади по поречието на Канина река) , връх „Беслет”, които заслужават отделен пътепис.

От топлината и сладките приказки се унасям. Гледам пламъците на огъня и си мисля, че не величествената природа, приказните къщи и родопските гозби са това, което прави мястото толкова специално, а хората. Посрещат те като стар познат, спират се да поговорят с теб, да ти помогнат или да те упътят, казват ти „наздраве” в кръчмата, усмихват ти се на улицата, без значение дали те познават или не.

Но не от куртоазия, а от човещина. Уж всички живеем един и същ живот, но тук хората не са озлобени и припряни, те са запазили добронамерените отношения, които не виреят в градска среда. Защо? Ето това е една от загадките на планината.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s