Краят на месец март – първа пролет, която идва по-скоро като втора зима. В деня, в който мислех да започна с пролетното почистване – най-вече на душата, трябваше да подновя зимното навличане. Какво пък? Очакваше ме нещо, което винаги пълни пътешественическия ми куфар с топли и цветни спомени, а именно – нови дестинации!
Обожавам да приготвям багажа си за път, особено като се събира в една раница. Отивам в неделя, в понеделник се връщам, но с времето съм се убедила, че за 24 часа могат да ти се случат много и интересни неща! Всъщност за най-важните ти е нужен само миг. Той може да е теглилката, която накланя везните или капката, която прелива чашата. Той е секундата, в която се влюбваш, в която прощаваш, в която решиш да кажеш „сбогом“ и да продължиш напред. И това, ако не е вълшебство – не знам! Всеки ден имаме 86 400 мига, които сами избираме как да изживеем и с кого да споделим. Това са 86 4000 възможности да бъдем щастливи всеки ден!
Един такъв ден, пълен с възможности, пътувам към градчето в полите на Рила планина – Сапарева баня. По пътя има няколко местенца, които съм си набелязала да посетя. Този път имам план, който е добре да следвам, ако искам да видя всичко. Първата ми спирка е малко след Радомир. Пътувам по автомагистрала „Струма“, посока Благоевград, и внимателно се оглежда за отбивката за Старо село. Казвам внимателно, защото изкусна ли я, трудно ще се върна – магистрала е все пак!
Малко след табелата за село Боснек (разказах ви за него тук), се появява и такава за Старо село. В него се намира параклисът „Св. Иван Рилски Чудотворец“, който се вижда от магистралата. Поради тази причина си мисля, че ще го открия лесно и след като влизам в Стар село, бързо се шмугвам по една от тесните му улици, уж в правилната посока… Е да, ама не! След като зад гърба ми остава последната къща и вече излизам от селото, а параклис на хоризонта няма, решавам, че ще попитам някого за посоката. Веднага забелязвам един мъж, който шета нещо по двора си.
-Добър ден! Търся параклиса на Св. Иван Рилски. Можете ли да ми кажете как да стига до там? – питам аз.
– То тука има много параклиси. Кой беше на Иван Рилски? Този, който се вижда от магистралата ли? – пита мъжът.
– Да, същият! – кимам утвърдително аз.
– Значиии… Отиваш на площадчето. (Едно пояснение – на него ще излезете, веднага след като влезете в Старо село). След кафето завиваш надясно. Няма да продължаваш по главния път, завиваш надясно по тесния път и продължаваш само направо. Ти ще го видиш! – обяснява мъжът.
Благодаря му и се разделяме с „лек ден“. Следвам насоките му и след малко виждам покрива на параклиса и голите клони на голям дъб. Приближавам се до храма. Няма никого, но врата е отворена. Минавам под образа на Св. Иван Рилски и влизам. Личи се, че всичко в храма е ново. Скромно е, но е погалено от грижовна ръка. Шумът от магистралата остава някъде далеч…
Стара легенда разказва, че в селото някога е отсядал самият Иван Рилски. Векове по-късно, когато мощите на светеца са транспортирани от Велико Търново в Рилския манастир, престояват няколко дни именно тук – в Старо село. Затова местните и до днес вярват, че светецът пази селото им и ги закриля.
Продължавам към Сапарева баня и по-специално към село Овчарци. Там, в омайните гънки на Рила планина, се спуска водопад Горица. Всъщност той е само един от Овчаренските водопади, намиращи се в северното подножие на Рила. Горица обаче, освен с величието си, впечатлява и с легендата, която се разказва за него.
Някога в селото живеела красива девойка – очите ѝ светли като звездици, а душата ѝ била по-чиста от планински извор. Това била Горица. Тя живеело щастливо със своя избраник – овчаря Йовица. Но по времето, когато пламтяла тяхната любов, селото и всички български земи били под ятагана на турците. Местният бей много харесвал красивата Горица. Наредил на слугите си да я отвлекат и да му я доведат. Като разбрала за това, жената побягнала в планината да дири своя любим, който бил извел стадото на паша. Бягала със все сили, сърцето ѝ биело в петите, но турците я настигали. Като видяла, че няма да може да се измъкне от жестоките им лапи – хвърлила се от скалата, право в реката. Оттогава местните хора наричат близкия водопад и реката „Горица“.
Мислейки си за тази чудна легенда, стигам в село Овчарци. Следвам табелите за „Водопада“. (Има само една подвеждаща, която е на Къща за гости „Водопада“. Подминете я и продължете само нагоре и напред.) Подвеждам се по нея, затова питам местните да ме насочат към пътеката за водопада. Така се озовавам пред две валявици (валявица или бара е традиционно съоръжение за пране и завалване на одеяла, черги и т.н.).
Зад втората валявица започна и 15-минутната пътека до водопад „Горица“. Заставам пред първите стъпала, които водят в поръсената със сняг гора. Макар бялата покривка да се е стопила в ниското, тя още се приютява в горското царство. Тук-таме се подават зелените връхчета на борчетата. Те искат да свалят бялото си наметало и сякаш изтръскват клони. От тях падат големи буци сняг. В този момент въздухът се изпълва с фини, малки снежинки, които грациозно танцуват. Едни сякаш се гонят, а други се въртят в кръг. Те не пада, а сякаш внимателно кацат на земята.
Вървя по тясната пътека. Чувам песента на реката. Силна е и пълна с воля за живот. Минавам по дървено мостче и се надвесвам да видя къдриците от пяна. Сякаш не вода, а най-фини дантели се стелят под краката ми. Изкачвам се още малко.
Придържам се за дървения парапет край пътеката, защото тук снегът се е превърнал в кал и киша. Тогава го виждам – водопадът се спуска сякаш към бездна. Пада от скалата, разбира се и след това отново полита от втория си пад към реката. Така водата се слива в една непрекъсната връзка, за да дава живот.
Гледам буйния водопад, безмълвните скали и застиналата гора. Погледът ми бавно се плъзга по ледените висулки, образували се по скалите и залепва за тях. Очи от тях не могат да свалят и мъховете, които оглеждат жълто-зелените си цветове. Всичко е застинало, само водопадът продължава своя вечен път.
Продължавам и аз. Спускам се по обратно по пътеката. Чувам как гората бавно разсъблича снежните си одежди. Гледаш ли директно в нея – спира. Засрамва се. Като жена е. Искаш да заровиш поглед в нея, но направиш ли го, ще я изгубиш. Не трябва да усеща как очите ти се плъзгат по плавните ѝ извивки. Гледай я отдалеч, сякаш правиш нещо друго. Изучавай я, но не се фокусирай върху нея. Остави я сама да премине покрай теб. Така гледай и гората – както жената!
Много е красива тази Рила планина. Виждам я всеки път все по-различна, все по-опияняваща. Точно като жена, от която не искаш да откъснеш поглед, но все пак поглеждаш в страни, за да я видиш каква е, когато никой не я гледа….
Следва продължение…
***
Местоположение на параклис „Св. Иван Рилски Чудотворец“, с. Старо село
Местоположение на водопад „Горица“, с. Овчарци
Пътеписаници 