Водопад Под камико и необичайна среща с безгрижието


Прохладна пролетна утрин. Пътуваме към Централна гара, София. Взимаме си билети и кафе, ентусиазмът и любопитството носим в себе си. Качваме се, влакът е претъпкан. Усещам нечии щеки в ребрата си, дъхът на непознат във врата ми, а всяко разминаваме прилича на 9-то ниво в тетриса. След близо час слушане на лични истории – ту смешни, ту абсурдни, стигаме на гара Бов. Слизаме с облекчение и тръгваме към екопътека „Под камико“.

Поемаме по пътя зад гарата. Вървим бързо, защото студът се прокрадва под тънкия кат дрехи. Планината хвърля дебела сянка и ни навява хлад. Пътят се изкачва до градския стадион. Точно пред него има информационна табела за екопътеката. Тя е кръгова и изминаването ѝ ще ви отнеме около 2 часа спокойна разходка. Минава покрай водопад „Под камико“, село Бов с прекрасните гледки към Искърското дефиле и отново се връща на стадиона. А той сякаш е изсечен в скалите. Движим се в сянката на планината по утъпкана пътека. Нямаме търпение да влезем в прегръдката на скалите.

Пътеката се вие покрай реката. Росата покрива върховете на обувките ми. Ето я и първата необикновена спирка – изумително красива паяжина – фина, тънка, нежна. В ранното утро тя изглежда така, сякаш е събрала целия свят в себе си – красив и нетраен. Изграден от мечти, илюзии, стремежи, които могат да се стопят с първия летен дъжд.

32525871_2054024837959085_6917691295800492032_n

Навлизаме в гората. Клоните се отдръпват, сякаш ни правят път. Високите треви са още мокри от сутришната роса. Спускаме се към реката, в която играят водоскоци. Засилват се, пенят се и се разливат. Облаците се отразяват във водата и сякаш плуват в нея. Камъните в реката са покрити със свеж, зелен мъх. На слънцето става златен.

32525963_2054024984625737_4356577386385375232_n (1)

Разговорите ни от време на време се заглушават от шума на течащата вода. От клоните ни следва птича песен. Пътеката е кална, на места подгизнала, още не е изсъхнала от скорошния дъжд.

Ето още един повод за кратка почивка… и размисъл:

32603701_2054056701289232_3671070365079044096_n

Силни и вплетени, хвани здраво един за друг и за земята си… родната. Дори надвиснали над пропаст, остават непоклатими. Мисля си, че така би трябвало да изглежда едно семейство. По-старите подкрепят по-младите, докато те не станат достатъчно силни, за да поемат отговорността за себе си и другите на плещите си.

32640596_2054024911292411_411402096806461440_n (1)

Колкото повече напредваме, толкова по-дълбоки стават падовете на водата. Слънцето си пробива път през клоните. Кръвта ни вече се е раздвижила и не усещаме студ, дори напротив. Гали ме песента на природата. Най-хубавата мелодия е нейната. Тя е като никоя друга, защото е пълна с истинска, жива хармония.

32440432_2054023117959257_8861740536470437888_n

Пътеката се изкачва нагоре към една поляна. Реката остава в ниското. Малко преди да изляза на голата слънчева ливада, ме посреща едно куче. Радва се, подскача и примигва с големите си очи. Няма каишка, а волно тича по пътеката. Изкачваме се до поляната, на която спокойно пасат няколко крави. Може би това е техният пазач. Той обаче нито лае, нито се долавя нотка на враждебност. Едно обаче е сигурно – играе му се. Върви до нас и току се изправя на два крака. Не ни изпуска от поглед. Вече се отдалечаваме от кравите, но кучето върви бодро и не мисли да се лишава от компанията ни. Тичаме с него, милваме го, дори му измисляме име – Вихър!

Намираме една хубава пръчка, даваме му да я захапе, след това я хвърляме надалеч. Вихър се изстрелва с такава самоотверженост и ентусиазъм, че сърцата ни подскачат от детска радост. Смеем се и повтаряме упражнението отново и отново. Тази игра май много му харесва и той неотлъчно продължава да върви до нас, докато отиваме към водопада. Прецапва бързо през реката и ни чака на отсрещния бряг. Едва когато и ние преминем, продължава и той. Така се водим – ту той нас, ту ние него – до подножието на „Под камико“.

32718499_2054025197959049_3100564958593679360_n

Тук е доста по-влажно и студено. Във въздуха се носят водни пръски. Приближавам се, за да направя няколко снимки. Вихър не спира да се върти напред-назад. Застава пред водопада, явно че позира. Щракам го, след това спокойно се отдръпва.

32472117_2054024531292449_883210224276602880_n

Свалям обектива и поглеждам към върха на скалата, от която се спуска студената вода. Тя се разбива и се стели надолу, докато се превърне в тиха река. След малко обръщам поглед и виждам как тримата стоим мълчаливо и гледаме водопада. Изучаваме го – кой по човешки, кой по кучешки начин.

32752060_2054025344625701_5709278010570440704_n

След кратко съзерцание, виждаме и друг, по-малък водопад, който се спуска вляво. Тръгваме към него по пътеката, но преди това Вихър прави бързо къпане в реката. Излайва доволно и ни повежда към другия водопад.

32674535_2054024357959133_7387895652417536000_n

Слънцето го гали  и водата се превръща в сребърна река. Малките капки блестят като звездици. Между скалите са израснали свежи треви, които неспирно се къпят с планинска вода.

32492052_2054023844625851_610796945660706816_n

Продължаваме към едно причудливо скално образувание – Камината. Щом го видите, ще разберете защо го наричат така. От него се открива чудесна гледка и към двата водопада, спускащи се от село Бов.

32563497_2054024211292481_7018656957498130432_n

Вървим по пътеката, докато не стигнем най-вълнуващата панорама – лъкатушещата река в подножието, селата в далечината и високите върхове, простиращи се до хоризонта. Не случайно тук има пейка, на която да починат нозете ви, докато душата ви попива аромата на свобода и безгрижие.

32474735_2054024144625821_1758620749288964096_n

„Безгрижие“ – точно затова си мисля, докато гледам нашия нов приятел – Вихър! Понякога случайните срещи ни водят до ценни изводи. Каква е тайната на този факт ли? Ами че няма случайни срещи!  А още по-голямата тайна е, че нищо не е случайно. Една казана или спестена дума, една хваната и пропусната възможност – всичко това може да задвижи огромно колело от събития, които за нас са „случайни“. Ако можем малко да се отдалечим обаче, ще видим тънката нишка, която минава през всеки един от нас…

Вихър ни следва през целия път. Качваме се до село Бов, по погрешка минаваме през един двор (с позволението на собствениците, които копаят в градината), виждаме мястото, от което се спуска водопада, вървим през чудно хубава гора, докато не излизаме отново на стадиона. Дори  когато вече стъпваме на асфалта и поемаме към гарата, Вихър не спира да подтичва пред нас. Наближаваме гара Бов, площадчето зад нея е пълно с хора. Оглеждаме се за Вихър – няма го…

Изчезна така ненадейно, както се и появи. У нас обаче остана приятното чувство на безгрижност, радост и свобода, което тази „случайна“ срещи ни подари!

***

Местоположение за Екопътека „Под камико

 

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s