Село Гела – енергийният център на Родопите и мистериите на планината

Моето 3-дневно пътешествие в района на село Гела ми подари незабравими срещи. Предаде ми от енергията на планината! Гела е енергийният център на Родопите, но и на моята душа. Тя сякаш „се включи“ към планината и започна да черпи необяснима сила. Сигурно затова раздялата с нея ми беше толкова трудна. Имаше нещо, което витаеше във въздуха, нито можех да го видя, нито да го пипна. Гледките, за които ви разказах в миналия пътепис, бяха само видимата омая на Родопите, но невидимото бе това, което преобърна вътрешния ми свят…

Знам, че няма случайности. Те са закономерност, която не разбираме или не можем да видим от ниската си камбанария. През последния ден в Гела и в Комплекс „Панорама“, се готвим да посетим най-стария параклис в селото – „Свети Пророк Илия“. Предния ден Владо – стопанинът на къщата, се уговори с човека, който се грижи за храма, да ни отключи и да ни разкаже за мястото. Вече нямам търпение! Обичам места, които са обвити в мистика. Далеч съм от религиозността, но не и от вярата в нещо по-голямо, което е твърде всеобхватно, за да се побере в човешки думи.

Владо ни прави кафе за из път и ни заръчва да пратим поздрави на Ники – Никола Беевски. Той е човекът, който не просто се грижи за параклиса, а живее с него. Когато влиза в храма за първи път като дете и вижда окадените икони, сякаш нещо се събужда в него. Той ги взима, почиства ги и им слага рамки. Като Божествено докосване, започва да прерисува олтарната икона на Св. Пророк Илия върху чаршаф с ученически боички. Когато на сутринта вижда, какво е сътворил, Никола не може да повярва на очите си. Образът го гледа като жив. Оттогава до днес мъжът рисува икони, както казва, „с Божията промисъл“…

Тръгваме от Комплекс „Панорама“ по посока църквата „Св. Троица“. Подминаваме я и продължаваме по равната пътека. Отиваме към местността Илинденски поляни, където всяко лято се провежда гайдарското надсвирване в Гела.

Долу, вляво, ще видите табелата за параклис „Св. Прирок Илия“

Колкото повече се изкачваме над селото, толкова по-силна става енергията, която зарежда тялото ми. Откакто сме в Гела, дори умората от дългите пешеходни преходи е някак сладка. Сутрин се събуждам свежа и отпочинала. Няма и спомен от обичайните ми притеснения и размисли, които занимават ума ми. Сякаш всичко лошо изтича изпод краката ми и потъва в дебрите на планината.

Аязмото

След около 20 минути приятна разходка, къщите на селото вече са далеч под нас. Откриват се безкрайни зелени поляни, тук-таме прегорели от слънцето. Над тях се издигат кичести борове, а небето е като пухкав юрган, в който искам да се заровя. Вдясно от пътя виждам дървени навеси – единият по-малък и по-стар – под него е азямото – чешмата с лековита вода.

В тревата се вижда прокарана от ходене пътека. Поемаме по нея и се спускаме до аязмото. Тихо е и не се виждат никакви хора. По време на гайдарските надсвирвания, тук има сцена и мястото се пълни с живот, глъчка и музика. Сега се чуват единствено насекомите, прелитащите птици и повеят на вятъра. Слънцето пече, но не като в града. Тук, високо в планината, се усеща, че есента идва на пръсти.

Аязмото съществува от незапомнени времена. Хора от близо и далеч идват, за да търсят надежда и изцеление. Тук, над села Гела, и днес продължават да се случват чудеса. Едно от тях разказва за семейство, чието дете на 7 години не можело нито да ходи, нито да говори. Майката и бащата обикаляли по лекари, знайни и незнайни лековити места, молили се и се надявали детето им да се оправи. Когато дошли на това аязмо, майката слязла, за да налее вода. Сложила чашата под чешмата и водата изведнъж потекла с всичка сила. Дала на детето си да пие и отново слязла, за да напълни и за себе си. През това време детенцето изпило водата. Когато майката се обърнала и видяла детето си, се вцепенила. То бавно се изправило и тръгнало към нея с разперени ръце. Първите му думи били: „Мамо! Мамо!“. Жената не можела да повярва, разплакала се от радост и прегърнала детето си. 7 години семейството търсило лек и го открило тук – на аязмото към параклиса „Св. Пророк Илия“.

Параклис „Св. Пророк Илия“

Продължаваме към параклиса, който бавно се показва сред дърветата. Едно от тях обаче е по-особено. Уж е бор, а прилича на огромен бонзай. Сякаш от нищото, в пейзажа се появява и човек, който стои пред храма и гледа към планината. Всичко ми се струва толкова нереално. Макар да сме сами, през цялото време се усеща нечие присъствие. Все едно нещо ни наблюдава. Не е страшно или неприятно. Просто знаеш, че не си сам и това е съвсем естествено. Усещам необясним гъдел в тялото си. Вятърът ме гали. Сякаш стрелките на часовника спират и сега имаме възможност да преживеем нещо необикновено, нещо извън времето.

Човекът, който сме видели преди малко, е Никола. Той ни посреща в параклиса. Вътре горят няколко свещи. Ухае на тамян. Ароматът леко замайва главата ми. Тръпки пробягват по цялото ми тяло. Оглеждам стените на храма, цветовете им са наситени, а образите живи. Никола сам е изографисал целия параклис за шест лета. Споделя, че сякаш някой хваща ръката му и тя сама рисува.

Параклисът „Св. Пророк Илия“ е най-старият в селото. Датира от IV век. През 1881 г. е извършен мащабен ремонт, в който участва цялото село, включително и монаси от Атон. Храмът е издигнат върху древно светилище и до днес е пазител на голяма сила. Никола казва, че времето, прекарано в параклиса, му носи смирение и вътрешен покой. Често сънува образите, преди да ги изографиса. Никола е нарисувал и хиляди икони. Сам прави боите си за тях като стрива различни видове камъни на прах. Гледам образите, излезли изпод ръката му, които са като благословия.

До параклиса се издига този огромен кръст, а под него каменна чешма. Гледката е магнетична!

360-годишният бор от Атон

В миналото село Гела е било едно от най-населените места в района, както и истински духовен център. Тук често са идвали монаси от Атон. Според легендата, преди 360 години един от тях донася ето този бор и го посажда до параклиса:

Дървото е с много необичайна форма. Стволът му, както и клоните, се преплитат в здрава прегръдка. Борът, заедно с параклиса, са като едно привидение, сред околния пейзаж. Доближавам се до дървото и усещам силата, която излъчва. А гледката, която се разкрива от него, дълго ще остане в съзнанието ми – планината и небето, които се целуват.

Връх Турлата

От параклиса се вижда и връх Турлата (1822 м). Той е още един необичаен обект в тази част на Родопа планина. Върхът има правилна форма и значително се различава от заобикалящия го пейзаж. Разгледайте го добре и се убедете сами:

Според теории във върха има кухини. Местните разказват, че под него е заровен космически кораб още от древността. Истина е обаче, че около върха са откривани много интересни артефакти – като скелети с дължина между 2 и 4 метра, огромни черепи – много по-големи от човешки, но със същата структура. Районът на село Гела и Родопите като цяло си остава почти непроучен. Тук са били земите на тракийското племе беси. Откривани са многобройни останки от техни градове, светилища, дори каменни плочи с непонятна за нас писменост. Според преданията Гела е родното място на Орфей, така че магнетичната енергия на Родопите не е никаква изненада.

Енергийният център на Родопите

Като заговорих за енергия, е време да ви покажа и самия енергиен център на Родопа планина. Той е точно тук – на Илинденски поляни. Образува мощен триъгълник, в който влиза и параклисът „Св. Пророк Илия“. Този триъгълник е засечен от японски спътници, тъй като от него се излъчват мощни снопове енергия.

В най-ниската точа, където тревата е по-зелена, е най-силното енергийно излъчване.

Никола разказва как преди няколко години японски учени, както и изследователи от НАСА, са идвали в Гела, за да правят замервания. Уредите, с които са работили, буквално са се побърквали и са засекли много големи аномалии. За съжаление, резултатите от всички проучвания остават скрити за обществеността, но усещанията, които преминават през всеки човек, посетил мястото, няма как да бъдат скрити.

Често ме питат: „Какво точно чувстваш на тези енергийни места?“. Трудно е да се опише с души – това е едно осъзнато спокойствие, лекота и желание да останеш на мястото, колкото се може по-дълго…

Но всяко пътуване си има своя край. Разделяме се с Никола, но обещаваме да се върнем отново! Ние поемаме по нашия път – към Гела, а той – към храма.

Комплекс „Панорама“

Време е да се разделя с най-любимите гледки и с Владо (поне засега). Тъжно ми е като си помисля, че сутрин ще се събуждам и няма да виждам прелестната Родопа планина, няма да чувам хлопките на стадата и няма да усещам аромата на билки през прозореца.

Спокойствието на живота в планината ще ми липсва. Времето, в което мога да размишлявам, да остана насаме със себе си, се изнизва през пръстите като броеница. Остават спомените от всичко преживяно – радост, споделеност, приятелство.