От няколко години мечтаех да посетя Дяволската екопътека край село Борино, в Западни Родопи. Навсякъде я определяха като: „най-екстремната пътека“, „най-страшната“ и т.н. Разбира се, исках да се уверя лично, доколко верни са тези твърдения! Реших да включа пътеката в плануваното ни пътешествие до село Гела, за което ви разказах в предните два пътеписа:
Гела – гледките, които не мога да забравя
Село Гела – енергийният център на Родопите
И така в края на август вече пътуваме към Родопите. Първа спирка трябва да е Дяволската екопътека, но язовир Въча ни плени! Минаваме по пътя Кричим – Девин, който, за моя приятна изненада, е наскоро асфалтиран и в отлично състояние! Той се движи покрай извивките на яз. Въча, а гледките няма как да ме оставят безразлична! Спираме често, може би на всяка отбивка. За мен това е най-красивият язовир в България! Дълъг е 18 км, а язовирната му стена е най-високата на Балканите – цели 144,5 метра! Насладете се на красотата на яз. Въча:
Продължаваме към село Борино. На 5 км югозиточното от него, в местността Чатака, има безплатен паркинг, от който започва Дяволската пътека. На него ни посрещат местни хора, които ни предлагат да ни закарат с джип до Буйновското ждрело. Така можем да изминем само тази част от пътеката, която включва скритите водопади и Дяволския мост. Това те наричат „правия лъч“. Този вариант е удачен за масовия турист, който иска да види част от пътеката, но няма сили да я измине цялата. За нас обаче това не е опция, защото сме дошли да извървим целия Малък кръг.
Дяволска екопътека – Малък и Голям кръг
Големият кръг е с дължина 10,2 км. Той започва от село Борино, включва Малкия кръг и се отклонява по шосето Девин-Борино. Тъй като не малка част от Големия кръг е асфалтов път, решаваме да минем само Малкия кръг. Не го подценявайте заради името, маршрутът крие много предизвикателства!
Малкият кръг на Дяволската екопътека е с дължина 3,8 км. Той започва от Музея на катрана (Катранджийница), точно пред него е паркингът. От него до същинското начало на пътеката има още 2 км, които не са включени към тези 3,8 км. Основните обекти по пътя са:
- Дяволският мост;
- Скритите водопади;
- Изходът към Буйновското ждрело;
- Заслонът и най-висока точка на маршрута;
- Дървото на Орфей;
- Танцът на менадите;
- Поляната с беседки.
Накрая отново се излиза на паркинга. Времето, дадено за изминаване на целия Малък кръг, без почивките, е около 3:30 часа. Но това е строго индивидуално, тъй като ние я изминахме за малко под 4 часа със спиранията за снимки и почивка.
Дяволска екопътека – начало на маршрута
Това е арката на паркинга. От нея тръгва черен път, който след 2 км отвежда до мост над река Чатак дере, от който започва същинският Малък кръг.
Първото нещо, което правя, пристигайки тук, е да се преобуя. За успешното и безаварийно преминаване на екопътеката са нужни удобни обувки. Още повече, че предният ден е валяло и дървените мостчета са хлъзгави. Готова съм за приключенията на Дяволската екопътека и вече нямам търпение те да започнат! 🙂
Ние сме единствените, които тръгват по този маршрут. Другите хора избират да ги закарат с джип до Буйновското ждрело и оттам да се спуснат по пътеката. Така обаче се лишават от половината преживявания! Разминаваме се с хората, а те ни гледат странно и възкликват: „А! Вие се движите в обратна посока?!“. Усмихваме се и продължаваме по пътя. 🙂
Още в началото на екопътеката има заслон и чешма, която тече едва-едва. Добре обаче, че имаме търпение да презаредим водните си запаси, защото по-нататък не откриваме вода.
Пътеката става все по-тясна и стръмна. Камъните се хлъзгат под краката ми. Чувам шума от реката. Не след дълго достигаме до първата забележителност по пътя!
Дяволския мост
30-метрова скална арка изниква сред гората! Точно под нея минава дървен мост, забит в скалата, а под него – реката. Скалният мост е с дебелина 2-3 метра и дължина 10 метра. Местните го кръщават Дяволски мост, защото само Дявола би могъл да мине по него. Ние минаваме под него. Не знам на какви хора би им хрумнало да направят пътека тук, но определено са били смелчаци!
Дървените стълби са толкова стръмни, че ми е по-лесно да слизам назад. Шумът от реката се усилва, сякаш влизам във фуния. Тук слънцето едва протяга пръсти. Скалите са покрити с мъх и зеленина. Гледам между гредите на моста, а отдолу виждам реката…
Тя прорязва скалата като белег. Животът около нея избуява. Поглеждам надолу и придържам слънчевите си очила на главата. Паднат ли, връщане назад няма.
Впечатляващо и величествено – нямам други думи, с които да опиша мястото. То е невероятна симбиоза между изяществото на природата и смелия човешки дух, решил да прокара път, дори под моста на Дявола.
Виждате ли какво има на снимката зад мен? Да, точно така, още стъпала! Този път трябва да ги изкачвам. Така е през цялата пътека – спускания и качвания като истинско влакче, но не на ужасите! 😉
Скритите водопади
Изкачвам се от „долната земя“. Пътеката вече е огряна от слънцето. Спуска се и се вие, за да ме отведе до скритите в скалите водопади.
За да стигна до тях обаче, трябва да преодолея още няколко дървени „препятствия“. Внимавам и проверявам дъските преди да стъпя върху тях с цялата си тежест. Някои от тях са счупени, други хлъзгави. Държа се за дървения парапет и се надявам, че всичко е достатъчно здраво! 🙂
Ето и един от първите водопади по пътя:
Предстои най-екстремната част от пътеката. Земята е някъде далеч, далеч под мен. Виждам я между стъпалата, слизайки бавно по тях. Спускам се до най-ниската точка на Дяволската екопътека.
Всъщност не знам, че това е най-екстремната част от маршрута преди да сляза и да я видя отстрани.
Гледана отдолу прилича на истинска стълба към небето. Усмивките вече са залепени на лицата ни и се наслаждаваме на всяко спускане и изкачване. Точно за това сме тук! Надявам се, че има още такива мостчета. Пътеката определено оправдава името си, както и всички суперлативи, казани по неин адрес.
От мостчето на снимката виждам скрития водопад, който се излива между скалите. Водите му са буйни и ледено студени.
Оттук пътят става по-лек, минава точно покрай реката и още няколко водопада. Имаме време да осмислим преживяването и да продължим напред с нови сили.
Преминаваме няколко кални и хлъзгави участъка. На места има поставени въжета, за да могат хората, които идват от страната на Буйновското ждрело, да се изкачат по пътеката. За нас е по-лесно, защото се спускаме.
Изход към Буйновското ждрело
Може да се каже, че тук преполовяваме Малкия кръг. Това е мястото, от което идват повечето посетители и преминават през забележителностите, за които ви разказах досега, само че в обратен ред.
Малко след табелата стигаме до заслон с пейки и маса. Тъй като вече сме доста гладни, решаваме да хапнем по един сандвич. Тъкмо разопаковаме всичко и започва ситно да вали. Разбира се, сме забавили дъждобраните. Имаме няколко варианта:
- да изчакаме дъжда на спре в заслона;
- да излезем на Буйновското ждрело и да помолим някой да ни закара до паркинга;
- да продължим по пътеката.
Тъй като вали едва-едва, решаваме на продължим. Не искаме да губим време. За щастие, пътят се скрива в гората и дъждът почти не стига до нас. Оттук до заслона на билото е само изкачване. Няма и метър прав участък. Вървим, а въздухът става все по-влажен. Диша се трудно. Гърбът ми е мокър от раницата. За да бъде картинката пълна – долитат и комари, които хапят с мерак. 😀 Правим чести почивки. Дъждът вместо да ни разхлажда, прави въздуха в гората тежък и лепкав. Не знам колко време вървим. Струва ми се часове, а едва ли е повече от 15 мин. Отново стигаме до дървени мостчета, надвиснали над още по-големи пропасти. Но пък и гледките са един път!
Заслонът на билото
Вече сме малко изтощени, нахапани от комари и гладни! В далечината виждам покрива на заслона. Усмихвам се, защото това означава почивка. Спретваме си един хубав обяд с гледка. Това е най-високата точка на пътеката – 1356 м. За сравнение най-ниската е 945 м! Оттук се вижда връх Св. Илия и панорамната площадка „Орлово око“.
Сандвичите са божествено вкусни, а домашните ми шоколадови бисквити са като малки райски хапчици. 😀
Дървото на Орфей
Пътеката продължава зад заслона. Спуска се леко надолу. Тъкмо храната има време да се понамести преди следващите предизвикателства. След 5-10 мин. стигаме до едно удивително природно творение – дървото на Орфей. Клоните му са извити като арфа! Не е ли невероятно?!
Танцът на менадите
До него се намират още няколко любопитни дървета, които сякаш се движат. Те са кръстени „Танцът на менадите“. Менадите са жени – кортежът на бог Дионис. Те го следвали полуголи, с развети коси и издавали страшни викове. Легендата разказва, че те разкъсали Орфей, защото той ги презирал. Дионис обаче не могъл да им прости това и ги наказал като ги превърнал в дървета.
Поляната с беседките
Оттук пътеката продължа да се спуска, докато не стига до една тучна поляна – тя е истински рай за уморени крачета. Завиваме наляво и минаваме по тревата. Ако продължим направо, ще се включим в Големия кръг, а ние не искаме това. Продължаваме през поляната, минаваме покрай няколко беседки. Усещаме, че пътеката е към своя край.
Спускане до началото на Малкия кръг
След поляната обаче започва стръмно спускане по кози пътеки. Те са хлъзгави и лепкави от скорошния дъжд. Следващите 20-30 минути ми се струват по-дълги от цялата пътека, която сме изминали до тук. Тази част от маршрута минава само през гората и няма много какво да се види, затова най-добре си гледайте в краката. 😉
Успяхме! Слизането определено е по-изтощително от качването! С ръка на сърцето мога да кажа, че Дяволската екопътека вече ми е сред любимите! Не само като място, а като изживяване – екстремно, вълнуващо, красиво! До нови срещи, любими Родопи! 🙂
Ако пътеписът ти е харесал, сподели го с приятели!
Пътеписаници 