Небето се е завило през глава със сив, пухкав юрган. Във въздуха се носи аромат на студ и запалени печки. Водите за яз. Копринка отдавна са се оттеглили и църквата „Св. Атанасий“, в старото село Виден, вече е достъпна. Тя е като забравено съкровище на дъното на някой потънал кораб. По-позната е като Потопената църква на яз. Копринка. Под това име я откривам и в навигацията.
Оглеждам се. Пред мен се е ширнала зелена поляна, все едно е началото на април, а не краят на декември. Като на тепсия уж се вижда всичко, но ми трябват няколко секунди, докато очите ми се спрат върху скупчените дървета в единия край на иначе голата поляна. Само върхът на глухата камбанария напомня, че тук е имало църква. И сега има храм, или поне това, което е останало от него след потопяването му при строителството на язовира.
През 60-те години на миналия век водите заливат църквата и плъзват по улиците на село Виден. Хората са изселени от домовете им, а храмът потъва в бурени и забрава. През 2006 г., в преместеното село Виден, се прави първа копка за нов храм, който също носи името „Св. Атанасий“. Той е приемник на старата църква, чийто разрушени зидове са ням свидетел на миналото.
Земята жадно поглъща крачките ми и ме приласкава за още. Погледът ми се разтваря в пушека. Времето тече като през иглени уши. Облаците в далечината ту откриват заснежените върхове на Балкана, ту ги скриват за кратко, но без да ги губя от поглед. Планината мълчи и нищо не издава суровите бури, които се гонят из ждрелата и по оголените ѝ върхове.
Тук, в ниското, е тихо. Необичайно тихо. Земята сама ме води към църквата, която любопитно надзърта зад голите клони. Като бранители са се протегнали към най-ценното – олтарът. Сякаш искат да го приютят както лястовичката събира рожбите под крилото си.
Църквата и дърветата околовръст приличат на огромно гнездо, от което птиците са отдавна отлетели. Какво ли пазят дърветата тогава? Защо тъй мъчно са се усукали, за да бранят този чуден храм?
Полуразрушените зидове сякаш са изникнали от камъка и пръстта. Сякаш сами са пораснали като гъби, а не погалени от човешка ръка… „Майсторска ръка ще да е било“, мисля си. Всеки камък е поставен със смайваща точност и всеки си тежи на мястото. По стените се зеленее мъх, който се храни с усойния въздух на мястото. Гледката е едновременно тъжна и хипнотизираща, сякаш те хваща за брадичката и не ти дава да извъртиш глава.
Краката ми се боричкат с нападалата шума. Заобикалям стените на църквата и стигам до входа. Тук проличава нейното величие. Част от местните в село Виден още си спомнят, че някога това е била най-красивата и богата църква в района на Казанлък.
Построена е в периода 1851 – 1854 г. Преживява зверското опустошение от башибозуците по време на Руско-турската война, а 50-ина години по-късно е възстановена благодарение на дарения от местни жители. Тогава славата ѝ се разнася навред по околията.
Някога храмът „Св. Атанасий“ е блестял с изписаните си икони, пищния иконостас и висящи полилеи. Той е имал и балкон, на който се е събирал църковният хор, изпълващ църквата с песнопенията си. Щом прекрачвам прага, не виждам руините, а сякаш чувам песента на хора. Между оголените стени, над които е само небето, още се спотаява необикновена сила и смирение, присъщи само на един храм.
Най-голямата гордост на „Св, Атанасий“ е била неговата величествена акустика, която е можела да се мери с тази на Миланската скала! Българските майстори превръщат църквата в концертна зала с помощта на празни глинени гърнета. С необясним усет и познание те ги вграждат на точните места в стените. Когато свещеникът запее и гласовете на хора се извисят след него, цялото пространство се оглася от плътен и кристален звук.
Днес, по оглозганите от времето стени, гледат кухите гърнета, които някога са претворявали и усилвали всеки звук в храма. Давали са му живот и са го извисявали до небето.
Излизам през прага на църквата, а срещу мен се издига някогашната камбанария. На върха ѝ няма кръст. Куполът ѝ е гладък. Има нещо толкова нередно в тази картина. Нещо, което не можеш да назовеш, но щом го видиш, те свива сърцето.
Небето е с цвят на меланхолия. Мъчи се да заплаче, но сякаш няма сили. Всичко е видяло и всичко е изплакало. Какво може да оправдае затриването на един храм? Има ли прошка за това? Ще пропеят ли камбаните на съвестта ни? Отговорите са тук, съвсем близо до очите, но сякаш тъй далеч от сърцето.
ВИДЕО ЗА ПОТОПЕНАТА ЦЪРКВА В СЕЛО ВИДЕН
Пътеписаници 